Стопанин отглежда ездитни коне
в градче, посадено сред горските гънки -
на сиви петна, с грациозни нозе,
източени шии и глезени тънки.
И сякаш е приказка, сякаш е сън
когато излезнат през портите черни
и стъпят връз стария бял калдъръм
с разрошени гриви и хълбоци нервни.

Не ритат, не хапят и толкова „не”,
че всички, от тъмната страст обладани
да сложат юзда на подобни коне,
стоят пред дома на добрия стопанин.




Аз яздих веднъж. Върху голия хълм,
отдето на длан се открива градчето
с безсмъртните зидове, стар калдъръм
и порти, издигнати над битието.

Дали бе видение на моя ум,
но долу по пътя препускаха с ярост
коне побеснели – настръхнал табун –
след знаме, извезано с къртовска вяра.



Долитаха изстрели. Или кълвач
кълвеше минути от моята такса?
Но без да изчакам аз целия час,
отстъпих си коня на другия чакащ.

И рекох през зъби: „Жребецът, братле,
от нещо се плаши, опитва да хвърля.
Така че внимавай, яздиш ли зле.
А най се страхува горе на хълма.”





20 априлий ............76 г.







Паметникът на Георги Бенковски в Копривщица