Точно преди две години имах невероятно преживяване, за което тогава писах и което ми се иска да повторя в чест на един от големите сладкодумци и новатори в нашата съвременна литература. Това бе нещо като открит урок в т. нар. час на класа пред четвъртокласници от столични училища, какъвто по традиция се провежда в читалище „Св. св. Кирил и Методий” (в кв. „Красна поляна”). Участие взеха още известният преди години журналист Дамян Обрешков - председател на читалището, и поетът Георги Драмбозов.

Инициативата е много интересна: в този час на класа децата от училищата в квартала имат някаква среща с писатели и литератори по определена тема.
На днешната среща говорихме на децата за Йордан Радичков, чиято 80-годишнина бе отбелязана на 24 октомври. Тъй като те изучават (през тази година още от втори клас) сборника с разкази (или може би повест; при Радичков жанровете трудно се определят, пък и нямат определящо отношение за облика на творчеството му) „Ние, врабчетата”, говорих основно за врабчетата, децата и хората. Г-н Обрешков им разказа за приятелството си още от студентските години с големия творец, а поетът Драмбозов прочете свое стихотворение, посветено на писателя.
Служителката от читалището г-жа Симеонова пък им прочете разказа „Какво има из Европа?” от книгата „Малки жабешки истории“ (за нея през 1996 г.  Йордан Радичков е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга.)
Децата слушаха като омагьосани, въпреки че продължителността на „часа на класа” е колкото един учебен час.
Още в началото ги попитах дали знаят кой ни наблюдава. Веднага стана ясно кое дете е чело поне откъси от книгата. Обясних им, че Онова нещо винаги стои някъде около нас и внимателно следи всяко наше действие и постъпка. Особено се впечатлиха от историята с врабчетата, които влизат в клас и стават ученици вместо децата, понеже те гонят врабчетата с прашки; врабчетата завършват с отличие, а децата стоят отвън в студа на дървото и накрая се налага да повторят класа…
Надявам се, че разбраха скрития смисъл и поуката от аналогията ми с друга негова книга – „Шест малки матрьошки и една голяма”. Защото творчеството на Радичков е толкова многообразно, дълбоко и многопластово, че колкото и пъти да прочетеш негова творба, откриваш нови и нови неща, пропуснати при предишния прочит.
Когато излезе за пръв път книжката, бях в осми клас и я прочетох като „възрастен”. Колко съм разбрал тогава от неговите поуки? 
За опита на Чир да полети към луната, но не успял да си вдигне багажа; за смрадовранката с нейното списание от 1903 г.; за румънските врабци, които се хвалят, че Букурещ бил "малкия" Париж, но никой не бил чувал да казват на Париж "Големия" Букурещ; за племенниците на Фр. Т. Мититатки – първият посетил чичо си на Птичата ривиера, но се върнал в родината, за да се похвали къде е бил, а вторият – правещ се на цивилизован градски врабец, който пие водата със сламка и не вярва, че последната е само украсена обикновена сламка; за Драги ми господине, който решил, че като си седи мързеливо върху една слънчогледова пита и люпи семки, може, питайки всеки преминаващ по пътя, да стигне без никакво усилие до Цариград…. 
Децата останаха много доволни и минаха вкупом да ни благодарят, а ние – свикнали да чуваме само лоши новини от училището – бяхме възхитени от тяхната любознателност и нескрит интерес.Дано остане в паметта им тази среща и дълго да помнят думите на г-н Обрешков, че ако четат творбите на Йордан Радичков и сега, и като пораснат, ще бъдат винаги добри и духовно богати хора.
Защото знанието, придобито с усилие и работа, с пот на чело, както пише самият гений Радичков, винаги може да ти бъде полезно.

 

Вярвам, че "ако четат творбите на Йордан Радичков и сега, и като пораснат, ще бъдат винаги добри и духовно богати хора." Но как да накаламе децата да четат?
Поздрави, Маестро! Обичам случки, разказани в първо лице :)

степен. Трябва да го имаш в библотеката вкъщи. )))