Каквото и да ми разправяте, хората си падат по фетишите. Кажи им, че виждат лъжичката, с която поетът си е сърбал чорбата в окопите на Европейската война или че във витрината лежи куфарчето, където са открити последните му стихотворения – стаяват дъх, сякаш са чули тръбите на Второто пришествие. Особено ги впечатлява фактът, че часовникът му продължил да работи няколко часа след смъртта му. Какво странно има тук? Явно преди това е бил старателно навит.
Някои са чели (все не си спомнят къде, но вероятно съществува подобно клюкарско твърдение), че поетът съвсем не бил загинал така, както го описва уредникът на музея, а най-делнично и прозаично – от прост коремен тиф. Аз влизам в ролята на последна инстанция и търпеливо възстановявам историческата истина, граничеща с мит; вече знам колко естествено е за хората да развенчават ореоли. Това дава основание на мнозина да не съзнават собственото си нищожество.
Недалеч от град Долни Дъбник мълчаливо буренясват останките от старите турски калета. Играл съм сред тях като дете. Все още могат да се доловят очертанията на отбранителната линия, при все че окопите са полузатрупани. Тук-там е останал по някой трап, в който след дъжд дълго зеленеят локви и крякат пъпчиви жаби. Сред бурените се стрелкат синьо-зелени гущерчета; съсел, изправен на задните си крака, зорко оглежда околността.
Историята живее в нашата памет, а тя е строго индивидуална. Ето, притварям очи и се напрягам; опитвам се да си представя картината на боя. Може би наистина съзирам руските солдати, които щурмуват калето на нож, и низамите, отчаяно бранещи позициите си. От учебниците е известно, че агаряните са отстъпили и са се укрепили в Плевен, но аз искам да знам как точно е станало всичко, да чуя руското „Ура!”, фанатичното „Аллах!”, хрущенето на ребрата, прободени от щика, белите облачета над цевите… Бих могъл да видя всичко това, но ми трябва нещо съвсем дребно – някоя гилза, парче от щик или копче от мундир.
Хората се вкопчват в някоя вещ, защото им се струва, че чрез нея ще усетят как спира времето. След 10-15 години калетата ще изчезнат съвсем. Само паметникът, който се белее недалеч, ще остане. И небето е същото, и същото слънце ще огрява местността, онези огромни дървета, под които пладнуват стадата, са видели всичко. Паметта не е достатъчна; трябва друга струна, за да разбереш, че всичко си остава същото и само времето е минало. Краткостта на живота внезапно става осезаема; за сметка на това гърдите се изпълват с патриотична гордост.
Не се учудвам на нелепите въпроси, които може да чуе само човек, работил в музей. В началото не можех да разбера защо хората не се опитват истински да вникнат в една или друга драма. Нали историята заедно с всичките си събития и факти, свидетелства, документи, реликви и… фетиши се състои от безброй лични драми? Сигурно защото главните неща в едно събитие се проумяват най-добре чрез досега с някакви дребни, незначителни детайли, в които се таи особеният му смисъл?
(Следва)
Той ще забрави който и да е отговор м мига, в който напусне музея.
Хората, които питаят жив интерес към събитията, обикновено четат много литература, сравняват, правят анализи и когато имат неясни представи, се осмеляват да попитат някого, без да знаят той дали има повече познаниния.
Поздрави
Валя
Главните неща в едно събитие се проумяват най-добре от съпричастните. Останалите се закичват с тях, без да проумяват.
08.08.2011 10:00
Той ще забрави който и да е отговор м мига, в който напусне музея.
Хората, които питаят жив интерес към събитията, обикновено четат много литература, сравняват, правят анализи и когато имат неясни представи, се осмеляват да попитат някого, без да знаят той дали има повече познаниния.
Поздрави
Валя
Главните неща в едно събитие се проумяват най-добре от съпричастните. Останалите се закичват с тях, без да проумяват.
08.08.2011 12:32