Прочетен: 1377 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 08.01.2017 20:03
Леля Стефанка готвеше прекрасно. Не като майка си, но прекрасно. От майка й я отличаваше това, че по погрешка слагаше домат в пилешката каша по селски. Нейна си приумица към някаква митична и изчезнала вече във времето рецепта. Малко вероятно беше наличието на домат да променя чак толкова вкуса на споменатата каша, поне не чак толкова, че малките постоянно да повтарят, как мама готви чудесно, на моменти дори толкова чудесно, колкото баба. Докато бяха по-малки директно изразяваха това на глас, после пускаха тези сравнения само по изключение.
С годините Стефана преодоля доста нелепи прегради в личния си живот. Като се започне с манията на мъжа й, че е роден за градинар на японския император, идеите на дебелата й снаха да направи детето си балерина, независимо от гените, и се стигне чак до там, че така и не отиде по-далеч от другия град, но кашата… Неудовлетворението, че не постигна съвършенството на майка си в кашата с пиле по селски я тормозеше до дъно, дори след като дъртата си отиде. Не, че нямаше и тя имаше своите върхове, и един от тя беше белият ориз. Начините на приготвянето на ориз са много, но тя успяваше да го направи пухкав и зърната да се отделят лесно едно от друго. Изплакваше го в цедка преди готвене, за да се отмие нишестето и другите малки частици от повърхността му. Някои видове ориз имат повече скорбяла от други, затова Стефана винаги го киснеше поне половин час предварително за да е сигурна колко вода да сложи после.
Синът й обожаваше ориза на майка си и колкото повече растеше, толкова по-рядко споменаваше баба си. Когато щеше да заминава да работи в столицата, това беше единственото му съжаление, че няма кой да го посреща с ориз след работа. И с пилешка каша по селски през уикендите. Преди да тръгне купи на майка си газова печка с електронен таймер и й проведе обстоен инструктаж относно използването й. Газта е опасна смес, а електрониката по фурната можеше да озори и комшията, който сам си разглобяваше и сглобяваше автомобила. Стефана се боеше много от новата придобивка и не я използваше без мъжа си. Той някак си се научи да пуска котлоните и фурната винаги от първия път и без инциденти. Явно животът при императора преди две-три прераждания, го беше направил особено схватлив. Когато си бяха само двамата се налагаше да готви най-много два пъти седмично и това не беше никакъв проблем.
В онзи ден обаче щеше да си идва Митко, синът. Стефана накисна ориза още рано-рано и се зае да изчисти стаята му. Щеше да си идва сам, снахата щяла да води внучката на балет. С колата. Благодарение на напъните на тази кръвопийка, Митето ще си дойде с влак. Стефана натири мъжа си да го посрещне на гарата и чак тогава се усети, че няма кой да й пусне печката. А за ориза си трябва време, не е работа да го ядеш горещ или да тропа, а все нещо такова ще стане, ако си припрян. Не, че пускането на някаква си газ е възможно да е толкова сложно нещо!
Точно когато двамата, баща и син, влязоха през външната порта, комшията, този с автомобила, ги спря. Не беше виждал Митко няколко месеца и му се радваше като на собствено дете.
Като при всеки силен взрив, първоначално за оцелелите е най-трудно да схванат за какво става въпрос. Но, то с кое ли силно усещане в живота първоначално не е така? Годината беше 99-та, лятото, а тогава дори заблудени ракети на НАТО можеха да се намерят у нас. Митко и баща му, разбира се, веднага погледнаха към техния си прозорец и това съвпадна с дъжда от стъкла, който се изсипа върху главите им. Побягнаха нагоре със свити сърца – единият се виждаше сирак, другия вдовец, тоест, със смесени чувства. Представиха си Стефана, разкъсана и с омесени с бял пухкав орис, карантии. Вместо това я завариха леко зашеметена, права и с решетъчна лъжица в ръка. Погледна първо тях, после дограмата по цялото протежение на кухнята, по която беше останал само маджунът.
- Ама , как хубаво съм измила стъклата, а Мите!?
