Часовникът на Сахат тепе
отдавна е спрял.
Сега ние отмерваме времето.
Има значение как си живял,
когато настъпиш
ръба на сцената.

Тогава можеш да видиш целия път:
от юг на север,
от запад на изток.
Правото на живот е право на смърт,
а връзката между тях —
съвсем роднинска.

Тъй е бавна на камъните смъртта,
че на вечен живот изглежда.
А листата
трепкат от сутринта до есента
и не знаят къде зимуват надеждите.

Приеми, че всичко край нас е декор;
че в главните роли живеем ние;
че драмата няма автор и режисьор;
че зрителите са гости и гратисчии.

И когато извикаме:
„Време е за живот!“,
часовникът да екне така безсрамно,
че всички дървета да вържат плод,
надживяващ
и хора, и камъни.