Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.07.2014 14:14 - Майката на поетите
Автор: slavimirgenchev1953 Категория: Поезия   
Прочетен: 1808 Коментари: 0 Гласове:
17

Последна промяна: 28.07.2014 14:44

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

 

image

Осемдесет години от освещаването на надгробния паметник на Димчо Дебелянов в Копривщица
Осемдесет  години ни делят от деня на освещаването на надгробния паметник на Димчо Дебелянов в неговата родна и скъпа Копривщица. Официалното откриване на творбата на скулптора Иван Лазаров и за времето си, и днес представлява величаво духовно и културно събитие, и то не само като израз на преклонението на съвременниците пред личността и творчеството на поета.
Това събитие е значимо, но е само тържественият финален акорд на един културен и творчески подвиг, чието начало е поставено десетина години по-рано. Всичко започва с една публикация на писателя, дипломата и политика Димитър Шишманов – син на проф. Иван Шишманов, във в. „Слово“ през 1926 г.
Гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар не съществува вече. Простият дървен кръст е махнат… Не бива да се забравя де почива оня, който и днес още буди вяра в нашето племе… Трябва да се погрижим за изкопаването на Димчовите кости и изпращането им в България…“
Интересът на Димитър Шишманов към Димчо-Дебеляновата съдба и творчество не е случаен; самият той е високоерудиран и образован млад човек, а литературният му дебют е благословен от самия Иван Вазов. През 1924 г. Димитър Шишманов получава наградата на Съюза на българските писатели за сборника си с разкази „Странни хора“ редом с Йовковите творби „Песента на колелетата“ и „Грехът на Иван Белин“, с новелите на Г.П. Стаматов „Малкият Содом“ и „Вирянов“ и с поетичния цикъл „Гергьовден“ на Елисавета Багряна. На дипломата Димитър Шишманов България дължи в значителна степен сключването на Крайовската спогодба и връщането на Южна Добруджа през есента на 1940 г.
———————————————

По-рано през същата 1926 г. в столичния вестник „Перун“ излиза тревожно съобщение, според което гробът на Димчо Дебелянов в Демир Хисар вече не съществува, като бил махнат и простият дървен кръст. Вземайки повод от това съобщение, Димитър Шишманов пише в уводната колонка „Изкуство и публика“ на в. „Слово“: „Ако вестта е  вярна, то наистина тя не бива да бъде отмината равнодушно нито от обществото, нито от ония, които бдят над културата ни.“ Такова действие Шишманов нарича „светотатство, каквото ний, „варварите“, никога не бихме извършили.“ Иронията спрямо вината на съседите (гърците) е убийствена. „Димчовите кости не бива да остават неприкътани!“, възкликва писателят. image „Не бива да се забрави де лежат те, костите на оня измежду младите ни поети, който въпреки ранната си смърт успя да извърши онова, що и днес е в много отношения непостижима идея за нас, успя да съедини западната изтънченост с българската яснота и да създаде поезия, която по ритъм и мелодичност и по нюансиране стои почти на равнището на френската или немската поезия, а по бистра мисъл и по съдържателност се доближава до народната песен. Не бива да се забравя де почива завинаги оня, който и днес буди вяра в нашето племе, най-главно в неговата способност сред най-тежки страдания и при невъзможни условия да твори културни ценности.“
По-нататък Шишманов развива и конкретни виждания как може да се организира пренасянето на тленните останки на Димчо, колко евентуално би струвало и как биха могли да се набавят средствата за това, дори само в писателските среди: „Надали ще са нужни много повече от стотина хиляди лева, които писателите с една подписка и с няколко беседи и литературни утра биха могли лесно да съберат.“ И завършва с думите: „Едно скромно траурно тържество, и Димчо би се намерил отново в родната си земя, която тъй обичаше и чиито млади рожби днес тъй често поменуват името му.“ Идеята за пренасяне на тленните останки на Димчо намира широк отзвук и много поддръжници, сред които са и членовете на литературния кръжец „Живо слово“ с председател актрисатаНевена Буюклиева, image

image

Портрет на майката на Дебелянов от Георги Белстойнев

image

Копието на паметника на гроба които три години по-късно – през 1931 г., организират пренасянето. Те поръчват и надгробния паметник, който е изработен от зелен айтоски андезит от проф. Иван Лазаров.
Затова днес пред нас стои не просто надгробен паметник, а удивителна скулптурна композиция, в която са въплътени геният и на ваятеля – скулптора Иван Лазаров, и на вдъхновителя – поета Димчо Дебелянов и неговата поетична и житейска участ. Тази година се навършват и 125 години от рождението на проф. Иван Лазаров.

image

Проф. Лазаров в ателието си до друга своя прочута пластика: "Те победиха"

image

Съществува някаква мистична връзка между скулптора и поета, въпреки че някои елементи от нея са повече плод на случайността, отколкото на Провидението. И все пак не може да не ни наведе на размисъл фактът, че рождената дата на Иван Лазаров – 2 октомври, е датата, на която загива на фронта през 1916 г. поетът Димчо Дебелянов, който е само две години по-възрастен от скулптора. Когато Дебелянов пада смъртно ранен на 29-годишна възраст, Иван Лазаров е на 27 години и е вече утвърдено име в пластичното изкуство. От 1924 г. до смъртта си на 4 ноември 1952 г. той е професор, преподавател в Художествената академия и е добил вече широка с творбите си, наречени от Сирак Скитник “силни късове глина”, като “Те победиха”, “Прокудени македонки”, “До Чаталджа и назад” и други.

image

Оригиналът на паметника от айтоски андезит, който след вандалско посегателство е преместен от гроба на Дебелянов и се съхранява в двора на музея Тъй като акцентът на Дебеляновите вечери в Копривщица са били, естествено, животът и творчеството на поета, ние само мимоходом сме отбелязвали името на скулптора. А всъщност надгробният паметник е много повече от това – скулптурата, която за удобство наричамеЧакащата майка и на която десетки български поети са посветили стотици стихотворения, е шедьовър не само в личното творчество на Лазаров, но и в българското пластично изкуство. И тя има своя вълнуваща предистория, която днес – от позицията на изминалите 80 години – съдържа в себе си силно послание за всички следващи поколения, стига те да имат сетива да го възприемат.
Група творци, интелектуалци, ценители на изкуството се нагърбват с трудната задача да организират пренасянето на тленните останки на Димчо Дебелянов от Гърция в България и да ги препогребат в родната Копривщица. Те преодоляват много трудности и проблеми, успяват да ангажират с родолюбивото начинание и съответните институции, включително и МВнР и тогавашното Министерство на войната, защото без тяхното съдействие то не би могло да се осъществи, събират необходимите средства и постигат своята цел. Тленните останки на поета са пренесени в България през 1931 година. Но това е само първият етап от замисъла на инициаторите начело с главната деятелка – актрисата Невена Буюклиева. „Всичката ни работа, свършена в Демир Хисар, се дължи главно на г-ца Буюклиева, която със своя такт, учтивост и любезност, а най-много настойчивост правеше така, щото навсякъде работата ни свършваше успешно", пише в спомените си братът Илия Дебелянов.
Художественият кръг „Слово“ има неоценима заслуга за популяризирането на Дебеляновата поезия чрез десетките литературни четения и инициативи  в цяла България, по време на които са събирани и средства за построяването на надгробен паметник, което е вторият етап от тази удивителна и от днешна гледна точка инициатива на групата интелектуалци. И когато днес си говорим за гражданско общество и дали има или няма почва у нас, именно това голямо начинание от 1931-1934 г. е пример за неговото реално съществуване и действие.

Иван Лазаров, който също много ценял Дебелянов като поет, споделя пред приятелите си, че иска да направи “нещо по-различно”. (Той, впрочем, избира и мястото, където да бъде издигнат паметникът, а общинарите в Копривщица се съгласяват и приемат такова решение с нарочен протокол.) Не случайно паметникът е готов и открит едва през 1934 г. Проф. Лазаров посещава многократно Копривщица, препрочита стиховете на Дебелянов, разговаря с местните хора, разглежда града. И не бърза, защото нито една от хрумналите му идеи не го задоволява в достатъчна степен.
Писателката Фани Попова-Мутафова и съпругът й архитект Чавдар Мутафов наемали всяка година през летните месеци къща в Копривщица. Често им гостувал там и Иван Лазаров. Веднъж, връщайки се от разходка, скулпторът видял стопанката на къщата баба Лила Паралеева да седи на прага на портата, подпряла глава на ръка и унесена в мисли. (Тя също била изгубила съпруг и син във войните. За това ми е разказвал внукът на баба Лила Христо Царвулджиев).
“Ето това ще бъде паметникът на Димчо”, възкликнал Иван Лазаров и помолил Фани Попова-Мутафова да направи снимка, но баба Лила не се съгласила. “Сюжетът” обаче се бил врязал дълбоко в паметта на скулптора, а баба Лила все пак приела да позира.
Тя обаче скоро се споминала и Иван Лазаров трябвало да търси друг модел. Избрал баба Лала Душкова. Очевидно е, че скулптурното изображение прилича много повече на модела, отколкото на родната майка на Димчо – Цана Илиева-Ибришимкойчова.
Сега е време да припомним, че тя умира през 1913 г. във Враца – три години преди своя син. Това е първото “отклонение” на Иван Лазаров от житейската правда. Колкото до изсеченото в камъка двустишие
“…и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете…”,


то е от стихотворението “Тиха победа”. Според цитата излиза, че майката на поета го е очаквала да се върне от фронта. Но в стихотворението всъщност става дума за майката земя, за земните недра, които “тъй властно мамят и зоват”:
- Ти наш си, наш си, твоят дял
е дълг на хрупкавия злак -
земята-майка опознал,
при нея да се върне пак.

Венци от слънчеви цветя
в долини слънчеви плете
и в кротък унес чака тя
да дойде нейното дете.
Иван Лазаров е “пренебрегнал” съвсем умишлено житейските факти, за да създаде символ, който, дори и да се приеме еднозначно и достоверно, е по-достоен и правдоподобен за гроба на Димчо Дебелянов от всякакво друго скулптурно изображение. Същевременно е постигнат и друг ефект: обобщението, образът на Майката, която напразно чака своя син да се върне от фронта. Ако се добави и фактът, че Димчо има друг стих, който гласи „…да те присрещне старата на прага…” (от елегията „Да се завършеш в бащината къща”), незапознатите с житейските факти биха могли наистина да приемат, че майката на Димчо го е надживяла и го очаква да се завърне от фронта. Още повече добре известно е, че мнозина от големите български поети умират млади и майките им наистина ги надживяват…
Изглежда е излишен въпросът кое е първо – „истината” или „измислицата”, след като въздействието на скулптурата е изключително само по себе си, независимо от нашите предварителни познания, нагласи и представи. И посветените в „тайната”, и неизкушените оценяват по достойнство Иван-Лазаровото постижение.
През 1979 г. имах възможност да се запозная със сръбския скулптор емигрант Джоката Радивоевич

 

image

автор на орелефа на Дебелянов, който сега се намира в близост до двора на църквата „Успение Богородично”, където е гробът. Той сподели с мен следното: „Аз поразкрасих малко Димчо. Той е бил по-пълен, кръглолик. Затова е обичал да се снима повече в профил. Ето защо поизточих малко лицето, удължих брадата, сведох погледа надолу. Доволен съм от работата си”. image От само себе си изниква въпросът докъде може да се простира „правото“ на твореца на измислица и творческа инвенция, когато обектът на творчеството е съвсем реален и конкретен. Нямам точен отговор, но явно само голям талант може да се позволи подобни „своеволия”. Той може сам да прецени с какво да се съобрази и какво да пренебрегне. Там границата между истинското и измисленото е съвсем тясна, там несъгласието не украсява действителността, а я задълбочава и й придава повече смисъл. И може би точно разликата между истината и измислицата трябва да наричаме изкуство?
В крайна сметка твобрата на Иван Лазаров доказва, че художествената измислица може да бъде правдоподобна до такава степен, че да илюстрира парадоксалната наглед теза на Оскар Уайлд, която той е развил в някои свои творби. Според него не действителността е, която поражда изкуството, а обратното – изкуството е, което поражда действителността.
И в случая с надгробния паметник на Димчо Дебелянов е точно така.



Гласувай:
17
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: slavimirgenchev1953
Категория: Поезия
Прочетен: 4107265
Постинги: 1403
Коментари: 15541
Гласове: 48476
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031