Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.05 19:31 - Развръзка
Автор: slavimirgenchev1953 Категория: Поезия   
Прочетен: 624 Коментари: 0 Гласове:
14

Последна промяна: 14.05 20:12

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

image

В книгата си „Истински крила” с подзаглавие „Най-доброто”, Славимир Генчев е подходил много отговорно, както подобава на един истински поет.

Прецизен и самокритичен, той е направил чудесен подбор на стихотворенията си, които го представят в най-добрата му светлина.

С поета сме от едно поколение, приятели сме и се познаваме отпреди издаването на първите ни стихосбирки в библиотека „Смяна” на издателство „Народна младеж”.

Още с дебютната си книга „Перо от огъня” той спечели уважението както на читателите и почитателите на изящното слово, така и на критиката.

Със следващите си книги Славимир Генчев утвърди името си на великолепен поет, на лирик от Димчо-Дебеляновски тип и съвсем заслужено зае място в първата редица на съвременната българска поезия.

Нямам и капчица съмнение, че книгата му „Най-доброто” ще намери не само радушен прием сред читателите, но и че ще се превърне в истинско духовно събитие в културния живот на България.

Димитър Милов

 

РАЗВРЪЗКА

Славимир Генчев

РАЗВРЪЗКА

Конфликтът още ферментираше,
интригата се очерта.
Налапа режисьорът свирката,
приготвена от вечерта.

Но сви през пътя като котка
случайността с познат апломб
и музиката на живота
засвири туш без камертон.

Разбърка се калейдоскопът
и всяко скромно стъкълце
разкри богатия си опит
и истинското си лице.

Амбициите бяха стари,
а средствата - подбрани с вкус.
Тирадата си всеки с вяра
издекламира наизуст.

И чергата на правотата
придърпваха един след друг
чиновниците от ръката
на слисания драматург.

Конците някой скъса леко
с такъв авторитетен жест,
че театралният директор
отдаде по войнишки чест.

И рухна старият театър
под немия неонов свод
върху платилите цената
на истинския си живот.

 

КОШМАР

Сънувах, че вървя по коридор.
Ехтяха химни от дълбочината.
Добре школуван и двуполов хор
крещеше имена, добре познати.

Царуваше стерилна чистота.
Сковани от дизайнери табели
ме спираха пред всякоя врата.
Миришеше на правда и веселие.

Сънувах като бог.
Но изведнъж
самотен вик разгърди коридора.
А коридорът отговори: “Дръж!”
Изригна лай на кучета и хора.

И въпреки че после стана тих,
любезен, работлив и добродушен,
аз чувах само оня светъл вик,
и в него вярвах аз, и него слушах.

И блъсках по вратите като луд,
разпитвах погледи недоумяващи;
отдадени на тих сизифов труд
чиновниците вътре шикалкавеха.

Живея много близо до смъртта,
за да изпитвам страх от коридора.
И ако се събудя сутринта,
такива работи ще наговоря.

 

НАЗДРАВИЦА

Всяко кацане, тате, е тежък грях:
не хвърляй шлема,
височината не откопчавай.
Никога не си се учил на страх,
няма смърт,
щом полетът продължава.

Пришпори проклетия самолет,
обърни го по гръб,
удари го в тавана:
истинският пилот е роден с късмет,
да не говорим за капитана.

Трудно се диша, но знаеш сам -
въздухът горе е рядък, тате.
Кой те нарече
въздушен хулиган?
Щеше да бъдеш герой във войната.

Нека ругаят от всеки пулт,
нека предричат мъгли и бури.
Ти - гениалният темерут,
плюй надолу и следвай курса.

Всички земни часовници съм сверил
и не да кацнеш те чакам, тате.
Казват - още не си се приземил.
Значи истински
са били крилата.

 

ЧАСЪТ НА АКТЬОРА

На Венелин Венев

Дори и да ти е дошло до гуша -
не можеш вече да напуснеш сцената.
Завесата се вдига и се спуска
и третият звънец
звъни навреме.

Животът бил комедия от грешки,
написана от анонимен старец;
развива се кълбото й лудешки,
но все по логиката
на характерите.

На себе си сама се киска залата,
когато главният
герой се спъне,
и себе си презира,
и се жали,
изкачва върхове,
пълзи по дъното.

Един от ножовете не е дървен,
един от пистолетите е пълен.
Но зрителят нехае кой е сбъркал:
той вижда куката,
и пак я гълта.

И щом напред с краката някой кротко
напусне парфюмираната зала,
това не е прищявка на перото;
това е също част от ритуала.

Не, аз не проповядвам фатализъм:
бори се за невидимия смисъл,
смъкни си кожата - все пак е риза,
търси стоманения нож на риска.

Какво че след трагичните етюди
тълпата ще мълчи
в посредствен шок?
Тя и до днеска, бедната,
се чуди
на незаконния ти монолог.

 

БЕЗ ЖРЕБИЙ

Щом виждаш и двете
страни на медала,
щом крачиш по острия
ръб на нещата,
ако паднеш, ще те открият
не по тялото,
а по белега
във стената.

Смешни са,жалки са
сантименталните излияния.
Всеки знае къде го стиска животът
и сам трябва
да измери разстоянието
между свободата си
и доброто.

Свободата е свобода, когато е няма,
а доброто - добро,
щом не ти го даряват.
Между къшея и кокала минава границата
и никой никога не я охранява.

Между къшея и кокала,
повтарям за глухите,
е вододелът -
и при живите, и при мъртвите.
Минеш ли от едната страна,
оставаш на сухо.
Минеш ли от другата,
изсъхваш отвътре.

Знам, дъждът вали за всички по равно.
Как да различим Жадния сред неговите събратя?
Той пие последен и капката благославя.
А робите
даже си мият краката.

 

ИЗКАЧВАНЕТО

На добричкия поет Сашо Белчев

Изкачваме стълбата,
наборе,
търсейки свобода
в подстъпите на хляба,
виното,
любовта.

А нямат чет
стъпалата!
Но нека не ги четем,
щом коленете предателски
трепват
веднъж на ден.

Да, отстрани изглежда,
че има модус вивенди.
Понякога не надеждата -
утехата
е последна.

Това, че има в доброто
и щипка лошо,
не значи
да оправдаем
злото
или да спрем да тачим.

Да се живее леко
не е живот, а фокус.
Ако ще падаме,
нека
да е от по-високо!

 

САМУИЛОВАТА КРЕПОСТ

Станахме малък народ
в малка държава;
народ, който
с история е препил.
Накъдето погледнем - руини от слава,
сред които ни чака
цар Самуил.

И без граници
пак сме ограничени.
Стража вътре в нас някой е ослепил
и ще ни грабне летоброенето,
докато възпяваме
цар Самуил.

Не знам - един народ ли сме,
или повече.
От кой народ съм аз?
А вие?
А те?
Дали от тоя, що блудства със Словото,
или от оня, дето не Го чете?

Боли, а не знаем отде ни иде.
Боли, а не помним кой ни е бил.
И в механите чаши надигаме,
когато умира
цар Самуил.

Вкопчен в живота,
разпнат от грижи,
герой и автор на водевил -
вече не мисля,
не чувам,
не виждам.
Живуркам на улица
„Цар Самуил”.

 

КРЪВОДАРЯВАНЕ

Окръжна болница.
Сточна гара.
Отделения като складове.
На стоката в тях -
младо и старо -
цената пада.

Кръвните банки дрънчат на кухо.
Станахме вече народ в калъф.
Здравите -
неми, слепи и глухи -
не пускат кръв.

Най-живите
болни са санитари.
Най-болните
лекари са циници.
Сточна болница - окръжна гара.
Тук и смъртта няма амбиции.

Жълта гостенка с карминени устни,
прехласната в снопче стихове.
„Поетите са претоварени с чувства!”,
състрадателно
се усмихва.

Сточна гавра.
Окръжна столица.
Хамалин чака
плащане кеш.
Иде ти да живееш толкова,
колкото да умреш.

 

ХАРМОНИЯ

Хората си четат хороскопите,
гледат си на боб и ръка.
Но аз помня
от личен опит
кому Бог не дава рога.

Това, дето ни се случва,
е равно
на нашия собствен живот.
Всичко останало е представа -
без аромат на пот.

Няма защо
да играем на криеница
в познатия водевил:
нещо може да се развие,
ако първо си го навил.

Сигурно съществува порядък
в тая вселена -
не знам.
Но късмет няма да ти се падне,
не си ли го вземеш сам.

Когато тръгна,
никога не се връщам.
Ни давам акъл,
ни го пестя.
Какво, че не мога да променя света?
Поне няма
да го оставя същия.

 


 



Гласувай:
14
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: slavimirgenchev1953
Категория: Поезия
Прочетен: 4109752
Постинги: 1403
Коментари: 15541
Гласове: 48481
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031