Учебни материали :: Материал за матура (13

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

20.05.2013 10:13 - Материал за матура (13 - Никола Вапцаров)

Автор: u4ebnimateriali Категория: Други

Прочетен: 29899 Коментари: 0 Гласове:

Последна промяна: 20.05.2013 10:15

Никола Вапцаров(1909-1942) „Вяра”(1939г.): Отпечатано в стихосбирката „Моторни песни” и принадлежи на цикъла „Песни за човека”. Програмно за стихосбирката стихотворение. Основно чувство: увереност в доброто и живота, оптимизъм. Тема: вяра в утрешния ден. Образи: вярата. Стихотворението разкрива безпрекословния оптимизъм на лирическия герой. Той описва живота си в рамките- диша, работи, живее, пише стихове и се бори с живота. Личността, изправена срещу реалността, е основен конфликт в поезията на Вапцаров, който е заявен и тук. Героят е в „разпра” с живота, но го обича и би направил за него и невъзможното- би летял в търсене на непозната планета, например. Но онова, което му дава смисъл, опора и е негов жизнен принцип, това е собствената му вяра. Метонимично представена като зърно, като насъщен хляб, без нея героят би бил лишен от значимостта си на човек, би бил „нищо”, както сам казва. Във финала на творбата той убедено и твърдо заявява, че вярата му е несразима, несломима. Тя е извечно вкоренена в сърцето му и не може да бъде унищожена. „Писмо”(„Ти помниш ли…”)(1934г.): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: вяра в романтиката на утрешния ден. Тема: бъдещето и очакваният щастлив живот. Образи: младостта и романтичната представа за света; борбата; слънцето (символ на човешкото щастие); смъртта като песен. В творбата има заложена диалогичност. Самото ѝ заглавие предполага обръщение към някого. Затова и първите стихове представляват въпроси към някогашния приятел, с когото лирическият герой е споделял обща мечта и вяра в доброто и в човека. Романтичният проект на бъдещето и копнежите за по-красив живот се сблъскват с реалността. Героите са уловени в капана на грубостта и жестокостта на света. Те пробуждат омраза в сърцата, сравнена с „гангрена” и „проказа”. Тя убива душевните стремежи и насажда чувство на безнадеждност и обрича на крах оптимистичните очаквания. Красотата на света не е мъртва, но лирическият герой е сляп за нея. Това е миналото, а в настоящето настъпва вътрешна промяна. Духовното му узряване го води до идеята за борбата, която ще им върне романтиката, надеждите и вярата. Ледът на конфликта личност-свят ще се пропука и ще просветне слънцето на бъдещия живот. Финалът заявява готовността на лирическия герой да умре, но той съзнава избора си и го приема като своя предсмъртна песен. „Песен за човека”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основни чувства: вяра и надежда в доброто и човека. Теми и мотиви: отцеубийството; вечният въпрос доброто или злото властват в човешката душа; престъпление и наказание; разкаяние и самоопрощение; прекрасното. Образи и герои: дамата; затворникът; песента; звездите. Творбата е изградена на принципа на полемиката- спора, между лирическия герой и дамата. Спорът е на тема: „Човекът във новото време.” Дамата изразява своето неверие в човека, предавайки историята за братоубийство, а лирическият герой се заема да оспори твърдението ѝ и да защити противоположната теза. В неговия разказ, конкретно ситуиран в село Могила, син открадва парите на баща си и го убива. Но той отива отвъд криминалните факти и търси човешката същност, човешкото. В затвора героят на историята „попаднал на хора / и станал / човек.” Там участта му се изяснява от песен. Настъпва самоосъзнаване и извеждане на мотивите за престъплението. Той се оказва с корени в социалната нищета и битие: „Не стига ти хлеба, / залитнеш / от мъка / и стъпиш в погрешност на гнило.” Тя не снема вината, но чрез изповедта проличават корените на злото- обществото, което обрича хората на бедност и нищета. Във факта, че героят запявал своята песен, сякаш е вложена народната мъдрост, че който пее- зло не мисли, и това оправдава убиеца в очите на читателя. Представя го в неговия естествен и човешки облик. Песента е и образът символ на духовното пречистване, на разкаянието за извършения грях. Тя му дава сили да приеме смъртта с безстрашие до степен, в която самите палачи са удивени от смелостта на героя. Чрез низходяща градация е обрисувана съдбата му: „тежка, / човешка, / жестока, / безока / съдба.” Героят осъзнава, че животът ще продължи и след него, дори „по-хубав от песен”, „по-хубав от пролетен ден…”. С метафората „В очите му пламък цъфтял.” е предадена духовната трансформация, която преживява героят. Пред лицето на смъртта той запява и с това е показана моралната победа над самия себе си и опрощението, което дава на света, подтикнал го към зло. Във възторг са и звездите, които викнали: „Браво, човек!”. Не такава е реакцията на истеричната дама, която закрещява. Във финалната реплика на лирическия герой проличава не само неговата присъда над човека, но и естетическото му разбиране за прекрасно: „Какъв ти тук ужас?! - / Той пеел човека. - / Това е прекрасно, нали?”. „Сън”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за една страна”, посветен на гражданската война в Испания. Основно чувство: надежда и копнеж по спокоен живот. Тема: мечтата за човешко щастие. Образи и герои: Лорѝ, Фернандѐс, сънят. Творбата е изградена под формата на диалог между Фернандѐс и Лорѝ. На фона на битката първият разказва съня си, разкриващ мечтата за мирен и спокоен живот, в който войната няма място. Тя е приключила и двамата приятели работят в завода. Всичко е същото, но частите на машините са от злато. Трудът и свободата правят хората щастливи и доволни. Наивистичната представа на героя е стопена от забележката на Лорѝ: „Какъв си ти мечтател, Фернандѐс!”, която разкрива несъстоятелността ѝ. Самото връщане на лирическия поглед към реалността на битката, в която започва атака, разкрива съня като красива, но неосъществима илюзия, празна химера, подхранваща само въображението. „История”(): Основно чувство: болка и огорчение от нерадостната съдба на онеправданите. Теми и мотиви: грубият живот, участта на обикновените хора, оскотяването, задачата на поета и изкуството, надеждите и разочарованията, борбата като единствен възможен изход. Мотивите са обединени около отношението между историята като човешка памет, изкуството като търсене смисъла на съществуването и реалността на самия живот. Образи: обезправените хора, историята, творецът и изкуството му. Творбата съдържа откровения авторов упрек към историята, която не зачита живота на обикновените хора, чийто живот е непрекъсната борба за оцеляване. Лирическият герой отъждествява съдбата си с тяхната и се причислява в редиците на неизвестните хора- селяните, миришещи на лук и вкиснало, псуващи живота сърдито. Саркастично той задава въпроса дали ще бъде признателна, че са предоставили материал за хронологията ѝ от събития. Лирическият герой представя преживяното като неописуемо, като нелицеприятно и отблъскващо: „Живот ли бе – да го опишеш? / Живот ли бе – да го разровиш? / Разровиш ли го – ще мирише / и ще горчи като отрова.” Тази строфа е смислов център на творбата, който отрича дори житейската същност на преживяното от обикновените хора. То е по-близо до битието на скота, отколкото до това на човека- хората се раждат по синорите и мрат като мухи. Оцелелите преживяват в непосилен и убийствен труд като добитък. И въпреки всичко, живеят с надеждата за промяна и по-добър живот, не загубват човешкото си лице. Такива са и творбите на онези, които открадват време, за да изразят мъката си- те не са напарфюмирани и лъскави, а реалистични и близки до живота- „навъсени и къси”. Едничка награда за нещастието на хората би било не място по страниците на историята, а това да се съхрани споменът за техния опит да преодолеят страданието си, споменът за тяхната борба с живота. „Завод”(): Принадлежи на стихосбирката „Моторни песни” и на цикъла „Песни за човека”. Основно чувство: болка от осъзнаването на реалността; трезвост, но и оптимизъм в бъдещата промяна. Теми и мотиви: животът като рушител на човешките мечти, като мотив за борба. Образи: заводът (символ и олицетворение на живота). Творбата представя реалността без „маска и без грим.” Той е жесток и безмилостен, сравнен с „озъбено, свирепо куче.” Вечният двубой с него превръща битието на хората в тежък и скучен низ от победи и падения за парче хляб. Красивите илюзии са забравени и „Една ръка изхвърли на боклука / идилиите с синьото небе.” Животът със своята строгост не позволява чувства и заблуди, нито общуване между хората (изразено чрез крещенето в завода, за да бъдеш чут от някого). Нарушена е връзката и комуникацията, а всеки опит да се пребориш с живота, слагайки прът в колелата му, те обрича на смърт. Все пак именно в безмилостния натиск е вложен мотивът за борба. Крясъците на всички хора и сърцата им, туптящи в едно, са акумулаторите на борческата енергия на човека. „Кино”(отпечатано за пръв път през 1941г.): Основно чувство: критично; отправена е критика към илюзорния и измамен естетически свят на американското кино. Тема: илюзията на чуждия свят е несъвместима с българската реалност. Образи: героите от кинолентата и българската действителност. Лирическият герой влиза в киното, за да гледа, както е заявено на афиша, една човешка драма. Възпроизведени са екранните клишета на масовата култура- от красотата на пейзажа и лукса на вещите до размазания Джон и Грета, потънали в сластна целувка. Реакцията на героя е рязка и категорична: „Стига!”. За него всичко това е кич и лигавене. Затова и задава съществените за българите въпроси- къде е нашата съдба, нашият живот. Забравил фикционалността, условността на изкуството, героят влиза в спор с нея. Българската действителност е друга- ние не срещаме любимите си на път с лимузините, а в труда и в завода. Нашият живот не е лъскав и бляскав, а изпълнен с борба за хляб. И това е истинската драма, далеч от рекламата и масовата култура на Запада, които той нарича „измама”, с което поставя финала на творбата. „Прощално”(ІV.1942г.): С посвещение: „На жена ми”. Творбата е създадена в трагичния за поета момент, малко преди смъртта му и е отпечатана през 1946г. в „Избрани стихотворения”. Затова и чувствата са съкровени и истински: обич към любимата жена, болка от раздялата с нея. Тема: желанието на лирическия герой да се завръща при любимата, да поддържа духовен контакт с нея. Творбата разкрива осъзнатото чувство за приближаващия край и надмощието на любовта към близък човек, което има тя над смъртта. Лирическият герой дава обещание да посещава жена си, макар и като „нечакан и неискан гостенин”. Той се моли да бъде приет, а не отхвърлен и изоставен отвън и обещава присъствието му да бъде ненатрапчиво и тихо. Той копнее единствено да съзерцава любимата жена, да чувства връзката си с нея. Душата му копнее сливане с нея. Творбата е израз на най-интимните и нежни чувства на героя.
„Борбата е безмилостно жестока”(14ч.-23.VІІ.1942г.): Стихотворението е познато и със заглавие „Предсмъртно”. Първите четири стиха са написани заедно с „Прощално”, а останалите четири са добавени на посочената дата. Основно чувство: суровост, непоколебимост в избрания път, реализъм. Теми и мотиви: жизнена равносметка на героя; безстрашие пред смъртта; животът като борба; обезличаване на човешката личност. Образи: борбата; смъртта. Творбата е знакова за Вапцаров. Тя е обобщение на житейската, творческа и човешка съдба на поета. Ключова дума за нея е „борбата”. Като такава той възприема самия живот. Неговата жестокост, суровост и краен реализъм превръщат битката в „епична”. Чрез този епитет идеите са окрупнени, а съдбата на малкия човек остойностена. Без страх и срам, героят хладно констатира: „Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз. / Какво тук значи някаква си личност!”. Той съзнава, че е изпълнил своята роля и губи мястото, което е заемал. Човекът е обезличен в неговата значимост, но в това се крият и скромността, и самосъзнанието за собственото място и предназначение на героя. Картината на смъртта е изобразена реалистично и изведена до оголен натурализъм. След екзекуцията чрез разстрел са червеите и в това няма нищо тревожно, обезпокоително или ужасяващо: „Това е толкоз просто и логично.” Дематериализирането на плътта е представено като естествен биологичен процес, в който няма нищо драматично. На него е противопоставен идеалът с помощта на антитезата: „Но в бурята ще бъдем пак със тебе, / народе, мой, защото се обичахме!” Тези финални стихове чертаят образа на познатия Вапцаров с неговата несломима вяра, която достига отвъд метафизичната дълбочина на смъртта. Героят е не отделната личност, а неразделна част от народа, който е негово верую и упование, в когото съзира силите за възможна промяна на света.

Нагоре