Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.04.2015 09:31 - СПОМЕН ЗА КОНЕ
Автор: slavimirgenchev1953 Категория: История   
Прочетен: 1327 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
СПОМЕН ЗА КОНЕ

Георги Стойков

В нашия прастар двор, в още по-стария ни род, никой не си спомня да са чаткали копита на коне. Не сме ползвали като впрегатен добитък и волове. Макар че имотът и колибата ни бяха далече от село, дотам стигахме с впрегнати в ярема крави.

И ето че в навечерието на Втората световна война - аз бях вече момче голямо, есента щях да тръгвам на училище - баща ми се меракладиса да става коняр. Поблазни го изглежда възможността да се присъедини към десетината притежатели на коне и на файтони, които почти всеки ден караха пасажери до жп гара Червен бряг или до пазара и съда в околийското градче Луковит.

- Хората печелят - казваше тате като довод пред баба и мама, а и да убеди навярно себе си, че изборът му е правилен.
- Ами мляко? - вдигаше въпросително вежди баба.
- Ще оставим Васка, млада е, млечна е.

Мама си мълчеше и тате пак повтаряше, че пари отникъде не идват, няма вече дори за сол и газ.
- То, идеш до колибата и аз те мисля. А тука? Цял ден на път? Не знам…
- Какво ще ме мислите! С хора ще бъда. Заран тръгвам - вечер се връщам…
- То път сигурен няма - отронваше баба.

Тате бе упорит човек. Намисли ли нещо - спиране няма. За успокоение на мама сподели: ще се довери на чичо им Марин - той да избере коне. Той бе всъщност чичо на мама - брат на баща й. Минаваше в село за познавач на тая гад - конете.

Още като младеж заминал на печалба във Влашко. Попаднал чак на границата с Унгария. Работил с други преселници градинарство. Това производство е свързано с всекидневното използване на коне: да въртят долапа за поливане, да закарат стоката на пазара.

На него се паднала честта да се занимава с конете. Опознал ги. Станал познавач на навиците им. Изучил възможностите на различните породи. Минали през ръцете му и повратливите като змии черни коне на унгарските цигани, и тромавите половинтонни немски теглачи, и напетите, горделиви атове от Донските степи на Русия. После в българската войска и през трите войни бил в кавалерийски ескадрон.

Яздел като кавказец, въртял сабята майсторски. Подофицер го произвели. И сега, на стари години, защото прехвърляше вече шейсетте, стопанин като се меракладисаше да се заима с коне, с него се съветваше.

Отидоха дядо Марин и тате чак из плевенските села и след седмица докараха в двора две млади кобилки. Едната - алена, набита, купена от с. Гривица - кръстиха Гривка (на името на селото), другата - черна като катран, по-дълга, по-стройна, купена от с. Марашки Тръстеник - кръстиха Олга.

След седмица в двора ни бе докаран файтон. Старичък, с олющена боя, но тате само за няколко дни го ремонтира: смаза железните яйове и главините на колелата, лъсна тенекиените стъпала, баба извади от сандъка нови вълнени черги и те легнаха на задната седалка да създават уют на бъдещите пътници. Тате се готвеше за първото пътуване.

Не забрави да намаже с мас и катран такъмите на конете. На юздите, точно на челата на кобилките, грейнаха трантулки от червени и бели конци, досущ мартеници. Долу, на подбрадника на Олга, закачи медно звънче, което простенваше и при най-лекото докосване.

И започнаха всекидневните кираджийски пътувания на тате. Той бе общителен човек, добряк и вечно засмян. Много скоро свикнаха с неговите услуги. Току викнеше вечер някой на вратницата:
- Може ли заран…
- Може, може - не отказваше тате никому.

В три през нощта, в пет утринта - той е при пасажерите. Ако е есен или зима, предупреждаваше чердженце да вземат, да завият краката, ако е лято и жега - водица да носят.

Бързо свикнахме с конете. До колибата стигахме за час. Ореше се, сееше се за няколко дни. Почнехме ли да прекарваме снопите в двора, тате правеше по два курса на ден, чичовците ми с кравите - по един. Лятно време кириите бяха по-рядко и когато нямаше работа за конете, на мен възлагаха да ги паса. Имахме соват. Заградена ливада с бодлива тел.

Качвах се на Олга, вземах в ръка повода на Гривка, отпред Васка - кравата за мляко - и подкарвах ги за совата. Цялото ми детство е изпълнено със спомени за този соват и конете. Гривка беше инат, често ми правеше такива бели, че побеснявах. Тичах след нея и я шибах с камшика, а тя оголваше едри бели зъби, сякаш ми се присмиваше. И като връх на присмеха мяташе чифте във въздуха и побягваше чак в другия край на совата.

Не бяха редки случаите, кача ли се на гърба й, не съм ли нащрек, да ме хвърли на земята. С една дума, подла, завистлива и отмъстителна. Но и аз не пропусках да й отмъщавам, макар тате да ми внушаваше, че правя ли й зло, зло ще получавам.

Накършех ли зелени мамули от кукуруза, на Гривка давах по два-три, а пред Олга трупах грамада. Гривка, разбира се, лакомо изяждаше своя дял и свирепо пристъпваше към Олга, избутваше главата й и завладяваше мамулите. За да я пропъдя, вкарвах в действие камшика.

А Олга беше като дете - гальовна, скромна, послушна. Вършил съм с нея и щуротии. Кача й се, препускам я, някой път от невнимание или излишно самочувствие съм падал от гърба й. Веднага се заковаваше на място. Нещо повече. Ако в устрема си е подминала пет-шест метра, връщаше се и почваше да ме душка, сякаш проверяваше дали съм жив.

Един път паднах през главата й, ударих се лошо на една къртичина, изкарах въздуха и колкото и да се мъчех, не можех да си поема дъх. Олга ме подуши, пръхна два-три пъти в лицето ми, но като усети, че от устата ми се изтръгват само хрипове, почна да цвили тревожно. Дотича вуйчо Димитър - поливаше в градината - и почна да ми прави изкуствено дишане. Кобилата не се отдели от нас. Стои, рови с крак и тежко пръхти, сякаш проплаква…

Най-тежко преживяха мама и тате раздялата с конете при влизането ни в ТКЗС през есента на 1949 г. За имота, завещан им от деди и прадеди, сълза не пророниха. Може би бяха разбрали, че само с непосилен труд богат не се става, но за конете плакаха като над близък умрял. И сега ги виждам. Стои тате на сред двора, държи двете юзди, а конете пърхат през кадифените си бърни - ту едната, ту другата - в лицето му и тихо процвилват.
- Аз тръгвам.

Тате повтаря това за не знам кой път, но не мърда - сякаш е забит в земята. Конете все така рият с крак и процвилват. Мама е прихлупила с длани лицето си. Раменете й се подрусват.

Тате все се кани да тръгва, но стои на едно място. Нахлуват сълзи и в моите очи, гърлото бълбука. Изридавам:
- Води ги, тате!

Той се сепва. Разтърсва юздите, стиска челюсти и повлича крака към вратницата…
А колко вечери след тази раздяла току изцвилеха и Олга, и Гривка на портата. Избягали. Мама вземаше парче хляб и излизаше на улицата при тях. Тате се правеше, че нищо не е чул. А тяхното процвилване приличаше на плач.

След малко дотичваше гледачът от кооперативния обор Деко, псуваше, викаше, посягаше с ръка да удари ту едната, ту другата. Мама кротко му внушаваше да не ги гълчи, животни са, не разбират.

- Дали са гладни, дали са жадни. По цяла торба овес им слагам! - вдигаше отново ръка срещу тях той и те отмятаха глави да се предпазят.
- И те са като хората. Топли думи им трябват - продължаваше мама.
- Знам аз какво им трябва! Лопата по гърба!

Повеждаше ги напушен и зъл.

За да ги принудят да не си идват, разделиха ги. Дадоха ги с каруци на две различни звена. Бяха подслонени в различни обори, попаднаха на различни хора. Идването им пред портата вече не беше така често. А и годините минаваха. Гривка някак изведнъж застаря. Като я срещнех, не можех да я позная. Коремът й сякаш подут. Козината не бе вече златисто-алена, а сура, едра - с ножица да я стрижеш.

Изглежда, че и обора не почистваха редовно, защото по бутовете засъхналата пикоч отдалеч приличаше на нескопосано зашити кръпки. След още една година разбрах, че я продали на някакъв циганин-влах. От нашите села бил. Ходел с каруца да продава кошници, вретена, корита.

И ето една нощ мама чула, че на портата цвили кон. Сетила се кой може да бъде. Събуди и тате. Рипнах след тях и аз. Пред вратницата бе спряла каруца. Гривка процвилваше и с бърните си чукаше по портата. Отворихме, вкарахме каруцата в двора. И чак сега се събуди циганинът-коритар.

Каква била работата, разказва коритарят Ангел. Бил на сбор в село Драгана. Продал какво продал, останалото натоварил и подкарал Гривка към родното си Угърчин. Вървяла си кобилата кротко и той бил сигурен, че до полунощ ще го закара вкъщи.

Колко пъти така се е прибирал все по тъмно, ще довлече каруцата и сега - бил сигурен Ангел. Пътя знаела, не за сефте го минавала.

- А тя, видиш ли какво й скимнало. Да й се чудиш на акъла. Вместо в Угърчин, чак пред твойта порта дошла. Какво ли я е прихванало?

Прибрахме Ангел вкъщи да преспи, а Гривка - в празния обор. На сутринта, като се наплака на воля, мама нагости коритаря и го изпрати по живо, по здраво…

- - - - - - - - -

Ето, аз вече съм в края на живота си. Много неща ми се случиха - и добри, и лоши. Много от случилото се забравих, а други, мине не мине време, и току възкръснат в паметта ми. Така и тази нощ - навестиха ме пак спомените за Олга и Гривка. А заедно с тях и най-скъпите ми хора.

И родителите ми, и конете отдавна са в небитието. И си мисля, щом идват при мен, щом ме тревожат, значи сме си нужни един на друг. Аз ли на тях, те ли на мен - не знам. Изглежда е така с всичко онова, което е неповторимо и е останало като най-скъпо в нашия живот.


http://literaturensviat.com/?p=105580


Тагове:   спомен за коне,


Гласувай:
7



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: slavimirgenchev1953
Категория: Поезия
Прочетен: 5586132
Постинги: 1439
Коментари: 15766
Гласове: 52239
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031