Е, не може да си бил свидетел на всичко, за което разказваш. Обаче има признаци, по които можеш да съдиш надежден ли е източникът ти или те е хванал за попова лъжичка. Като направих това сравнение и се сетих, че нашият палеоостеолог в Института, д-р Нинов, беше купил за дечицата си не екзотични рибки от Японско море, а чистокръвни нашенски пъргави… попови лъжички. Така бях впечатлен от тази негова постъпка (Аквариумът стоеше в коридора над шкафа за обувки.), че – щом вѝдех колегата си – изпращах много здраве на поповите лъжички, разбирай децата.
Прочел по-малкият ми син как в една изоставена количка за пазаруване на плаца край магазин „Лидъл” съм намерил затъкнати 20 франка от времето на Наполеон III и без да каже, че не е повярвал, ме попита оня ден:
„Татко, ти знаеш ли как се наказват войниците в казармата, които излъжат?”
„Не, откъде да знам. Кракът ми не е стъпвал в казармата, освен в случаите, когато трябваше да получавам топографски карти за Института. Защо питаш?”
„Ами-и-и, не е възможно да намериш наполеон в количка…” „Чакай малко, не е възможно да намери човек или не съм намерил?”
Подви опашка, когато му я показах.
„Ама тя няма нумизматична стойност. Виж как е охлузена.”
„Знам, но това не означава, че съм лъжец – троснах се на свой ред. – Я, викам, седни и ми ракажи това, дето подхвърли за казармата.”
„Добре – отзова се с готовност, щом не го карам да измие СААБ-а. – Помниш ли къде ме разпределиха след Школата в Плевен?”
„Не, ти винаги си бил потаен. От малък. Къде?”
„В Черноморец!”
„И колко време стоя там?”
„Само два месеца, защото разформироваха поделението през 1990-а или 91-а. Бях старшина и отговарях за последните останали 12 млади войници. Имаше един уникат. Май Сандев се казваше… Да, Сандев, но не му помня малкото име. За 10-15 секунди под часовник отворил склада с една безопасна игла и си напълнил нощното шкафче с провизии. Когато аз пристигнах, тъкмо го бяха пуснали от ареста. Бил в карцера два-три месеца. Ама сладкодумен, само за Сатиричния!
Един ден ни разказа как намерил на тавана на село някакъв сандък, пълен с много списания на баща му – „Техника молодежи”. Бабата на Сандев имала някаква много стара „Опера”. Половината време екранът бил в снежинки или картината прескачала. Звукът бръмчал, като че ли в съседния двор работят с електрожен. Сандев много обичал баба си, разправя, имал и време преди да влезе в казармата, та преровил списанията и намерил чертеж за супер телевизионна антена. Близо месец търсил медни тръбички, изолатори, проводници, болтове, гайки, ама бил точен до педантизъм при издирването на материалите. Пет пъти ходил до града... Помниш ли, и тук, в София, на най-горния етаж на ЦУМ имаше специален щанд „Млад техник”. Е, по такива магазини се завирал, а при сглобката на самата антена спазил разстоянията между напречните тръбички до части от милиметъра. И дошъл моментът да я пробва, но бил толкова сигурен, че е изпълнил абсолютно точно чертежа, че се покатерил на покрива, монтирал я здраво на една върлина, ориентирал я точно към ретранслатора, свързал телевизора с коаксиалния кабел и баба му го запрегръщала разплакана от радост. Старата „Опера” не само „тръгнала” отраз, без снежинки и трептене, ами образът бил дори цветен.”
Аз се усетих на мига, че това е невъзможно, отреагирах бурно, че са необходими три лъчеви тръби, а синът тръгна към финала:
„Именно. Имаше млади войници, завършили електротехника. Скочиха като ужилени, че намерил кого да ментосва, и на мига го сграбчиха за яката, бутнаха го на пода, трима-четирима го затиснаха с колене да не шава, свалиха му кубинките, чорапите и с чехли почнаха да го пердашат по жълтите пети.”
„Чакай бе, сине! Нали ти отговаряш за тях? Защо позволи да го малтретират? Или този случай ти е разказван, не си бил там, не си могъл да го защитиш?!”
„О-о, напротив, и аз бях там. Изпуска ли се такъв цирк? Държах го за единия крак да не рита…”
„Сигурно го е боляло. Викаше ли?”
„Не знам. Викаше, но ударите бяха по-скоро да се спази ритуала, отколкото да го заболи. Знаехме си, че утре може ние да излъжем.”
„Той оплака ли се на Началството, разсърди ли се?”
„Е, как ще се сърди. Дори след няколко години покани всички да отидем на сватбата му в Бургас, но аз не можах. Срещам веднъж, ама отдавна беше, друг от войниците и го питам дали е ходил на сватбата.”
„Не, не отидох – отговори. – Но срещнах редник Сандев, младоженеца, три месеца след датата. Почвам да се извинявам, че съм бил възпрепятстван, питам го как е брачният живот, а той махна ръка пренебрежително: „Остави – вика замислен – с луда жена живее ли се! Разведохме се след две седмици…” Защо – питам наистина изненадан. „ Как защо! Ми тя щеше да ме убие. Щом ѝ кажех нещо (май е разбрала, че малко послъгвам) и почваше да хвърля по мен каквото ѝ падне – чинии, чаши, каквото докопа.”
Олга Николова Скобелева- СВЯТИЦАТА, спор...
Кремъл е в истерия: Украински дрон "...
Проследих го с интерес!
Продължавай, не се спирай!
Хубава вечер!
Проследих го с интерес!
Продължавай, не се спирай!
Хубава вечер!
Благодаря ти, Ваньо. Ще спра, появата ми беше временна. Човек трябва да степенува задълженията си, когато може да бъде по-полезен в друга област на творчеството. Ти обаче не спирай. Твоите приноси тук са безспорни. Да е хубава и на теб и на всички приятели в Блог.бг.
П и е р
въпреки, че и за него не може да се каже - човек...
въпреки, че и за него не може да се каже - човек...
Прав си. Ако го сбъркаш със захарта, кафето отива в мивката...
Жив и здрав!
П и е р