Както се и очакваше, представянето на 25 септември 2012 г. на новата книга на Цвета Трифонова "Георги Марков: да пишеш, за да можеш да умреш", се превърна в ярко културно събитие за всички, които присъстваха в салона на Унгарския културен институт - София.

Снимки от събитието има тук:
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.493381264014338.121492.100000274061860&type=1 След кратки виртуозни изпълнение на цигулково дуо, премиерата бе открита от г-н  Тошо Дончев - директор на Унгарския културен институт, който изрази задоволството си, че именно в УКИ се осъществява първото представяне на тази книга. Поетът Марин Георгиев се изяви в ролята на водещ, а журналистът Милен Радев - като четец на избрани откъси от творбата. " В страната на лъжата Цвета Трифонова е човек, който не се страхува да каже истината", изтъкна г-н Георгиев; впрочем, Георгиев също опита да каже истината за Никола Вапцаров в книгата си "Третият разстрел", но едва ли не бе застрелян за това. Между другото, в последната част на книгата на Цвета, която представлява паралел между живота и творчеството на Вапцаров и Марков, става ясно, че и двамата са жертва на една и съща тоталитарно-комунистическа машинация - нещо, което изтъкна и в словото си проф. Светлозар Игов). Но да вървим поред... Проф. Светлозар Игов много обстойно и в широк политически, исторически и литературен контекст говори за това първо по рода си мащабно издание, посветено на значителна част от творчеството на Георги Марков, чийто "Задочни репортажи за България" по-скоро рано, отколкото късно, въпреки съпротивата на комунистическо-мафиотската клика, ще заемат подобаващо място в българската литература до произведения като "Записки по българските въстания", "Строители на съвременна България" и "Българският Великден". Колкото и да ритат и да скачат другарите службогонци и службопринадлежащи и да изричат по адрес на писателя втръсналите се на вскички клевети за "ловната дружинка на Тато" или за въображаемото му агентурно минало и прочие нелепости, разчитащи на нездравото любопитство на "широките народни маси" и на тяхната "народна". Невъзможно е да се "преразкаже" тази вълнуваща "задочна" среща с личността на големия писател Георги Марков, видян и разтълкуван през погледа на Цвета Трифонова. Според проф. Игов книгата е не толкова литературоведска (впрочем, той изрази съжаление, че в нея липсва библиографска справка за излезлите до момента книги, документи и материали за писателя), колкото изследователска и текстологична. (Тук му е мястото да се каже, че г-жа Трифонова е положила огромни усилия и е вложила истински черен труд при обработката на много и различен текстови материал, за което - освен за литературната интерпретация на разглежданите Георги-Маркови творби - тя заслужава не просто похвала, а дълбок поклон). Сред многото интересни и понякога спорни (поне за мен) тези, асоциации и интерпретации на проф. Игов бих откроил няколко. Преди всичко, той е убеден, че поръчаното от самия Тодор Живков убийство на писателя не е заради вече написаните и публикувани "Задочни репортажи за България", а заради намерението на Георги Марков и Петър Семерджиев (член на ЦК на БКП, дисидент, емигрант, "предател"и "враг на народа", познавал добре и отвътре "дейността" на БКП) да издават вестник. Игов също така застъпи тезата, че Георги Марков умишлено е бил тласкан към емиграция. Освен това професорът смята, че не само българските власти след 10.11. 1989 г., но и определени среди и политици от "милия Запад", не са заинтересовани да се разкрие цялата истина за убийството на писателя. (Като аргумент Игов посочи и станалия известен наскоро факт, че и Чърчил, и Рузвелт са знаели истината за клането на полските офицери в Катин, но са го премълчали, защото съюзничеството им със съветския съюз им е било по-скъпо от нея.) Друга теза на проф. Игов бе за антикомунистическото говорене, което според него донякъде бива обезсмислено от антокомунистическото говорене на хора, които произлизат от средите на БКП и ДС. "Най-видните експерти на БКП и на тайните служби станаха най-гласовитите антикомунисти, а техният флагман - в. "Преса", фалшифицира и без това "договорената" българска демокрация", изтъкна Игов. (Той обаче не успя да доразвие тази своя теза, както сам ми призна след края на вечерта в краткия ни разговор. Защото лично аз смятам, че именно подобен ход е типичен за комунистите и е необходимо той да бъде париран точно от антикомунистически позиции, защото те са петимни да внушат, че антикомунизмът е демоде. Но пасаран, другари!) Самият проф. Игов посочи като пример Ноам Чомски - известен с острите си критики срещу капитализма и САЩ, но в крайна сметка той там си е направил и кариерата, и името, и парите, а никой и не е помислял да го ликвидира или да му запушва устата. "Нека си представим дали би могъл Чомски така да говори и пише срещу комунизма, живеейки в СССР!", обобощи Игов. На моменти излизаше, че професорът се "отклонява" от темата, но това бе привидно, защото без разглеждането на живота и творчеството на Георги Марков в по-широк контекст осмислянето им ще бъде непълно и непрофесионално. Впоследствие Игов разгледа аналитично и критично (в академичния смисъл на думата) отделните части на книгата, като квалифицира творбата на Георги Марков "Покривът" като първата подобна метафора на комунизма в българската литература. Пиесата "Комунисти" (елементи от нея са включени в сериала "На всеки километър", чийто (съ)сценарист (на първите епизоди) е именно Георги Марков.) Игов каза още, че и други писатели са имали достъп да работят в архивите на ДС и БКП, но само той не е "избягал" и е успял да "пребори темата", но така, щото впоследствие пиесата му е ... свалена от сцената. В края на краищата най-страшното е това, че книги като книгата на Цвета излизат, но трудно могат да достигнат до по-широк кръг читатели, защото той вече се е стеснил застрашително. И действително е така: дори интелигенцията ни, доколкото я има, е престанала да се интересува от истината. Точно хора, които биха порявили интерес, са докарани до просешка тояга от мафиотската клика, върлуваща десетилетия наред в България. Наистина, какво значение има, че вече може да се каже на черното - черно ,и на бялото - бяло, когато на никого не му пука? Но, от друга страна, не бива да се стои обезверено и  със скръстени ръце, защото комунистите само това чакат. Цялата им пропаганда към това е насочена. Ценни мисли споделиха и водещият Марин Георгиев (който произнесе крилатата фраза, че има хора, които се страхуват да кажат истината, и хора, които се страхуват да я чуят), и редакторът и автор на предговора Георги Мишев - личен приятел на Георги Марков, неведнъж посочван от самия него като един от малцината български творци, отстоявали по същото време вътре в страната независими позиции и проявявали гражданска смелост и доблест. Заглавието на предговора е "Отиде да пише, за да живее", което е обратното на заглавието на самата книга;, обаче е ясно, че и двете са еднакво и трагично верни и, както каза Марин Георгиев, изразяват една и съща реалност. Преди началото на срещата споделих с Георги Мишев, че под самата обява във "Фейсбук" за премиерата на книгата провокатор веднага бе подметнал, че "какво пък толкова да се пише и говори за Георги Марков, нали е бил от "ловната дружинка" и "двоен агент". В заключителните си думи по този повод г-н Мишев изтъкна, че очернянето е постоянен атрибут на днешното време, на което Марин Георгиев отговори, че за да се преодолее това, е нужна много и "черна работа", каквато вършат и Цвета Трифонова, и всички останали журналисти (многократно бе цитирано името на Христо Христов и неговите книги за Георги Марков), писатели и литературни изследователи, които не спират да търсят историческата истина и да възстановяват историческата правда. В края на вечерта Цвета Трифонова сподели свои мисли за книгата си и за работата си върху нея, като не пропусна да благодари сърдечно на всички, които са помогнали тя да види бял свят (издателството е "Фабер").

Моменти от представянето на книгата "Да пишеш, за да можеш да умреш" на Цвета Трифонова, състояла се на 25 септември 2012 г. в Унгарския културен институт - София. Снимки: Мариана Цонева