10.08.2016

Творбите в тази книга са вдъхновени от живота, жителите и  атмосферата на Копривщица, която винаги е била и ще бъде символ на българщината, на възрожденски устрем, жажда за просвета, порив и бунт за свобода.

Славимир Генчев е свързан неразривно с Копривщица и това личи от текстовете му – написани с любов, талант и компетентност. Лауреат е на Националната награда за поезия на името на Димчо Дебелянов за 2012 г.

Бил е уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов” (1977-1980 г.), но и до днес  продължава да се занимава с изследователска и популяризаторска дейност, свързана с живота и творчеството на големия поет. 

Автор е на четири стихосбирки и на две хумористични книги. Негови произведения са включени в множество български и чуждестранни антологии и сборници, превеждани са на английски, френски, руски, румънски, турски, македонски и др. езици.  

По разказа "Възпроизвеждане" със средства на Националния филмов център и техника на БНТ бе заснет едноименен пълнометражен документален филм, който националната телевизия излъчи на 2 май 2004 г.

Дано книгата бъде интересна и полезна за всички, които обитават, посещават и не престават да обичат Копривщица!

Христо Ковачев, редактор и издател

Славимир Генчев, „От Копривщица За Копривщица“ , ИК „Златен змей“, София, 2016

Откъс от книгата

СНЕМАНЕ НА ПРОКЛЯТИЕТО

През месец май 1979 г. в Пловдив се състоя едно необикновено събитие, което за някои бе напълно естествено и резонно, за други – противоречиво, за трети – кощунствено, за четвърти – непонятно и необяснимо, за пети – изцяло шантаво, за шести – богохулствено, за седми – предпоставено и тенденциозно, за осми – глупаво и наивно, за девети….. Наистина, невероятен разнобой от мнения и виждания!

Важното обаче бе, че събитието се състоя, а тогавашната власт (без чието знание и благословия не можеше да се предприеме каквото и да е публично действие в онези години) не успя да намери основание да не го позволи.

По инициатива на Кабинета на младите писатели-студенти „Димчо Дебелянов“ и на неговия неуморен и деен творчески ръководител Георги Черняков в Хиндлияновата къща (ако бъркам, пловдивчани нека ме поправят) в Пловдив се състоя литературно-музикална вечер, онасловена „Снемане на проклятието“.

(Проявата бе нещо като продължение на организираните от 1974 г. в Копривщица съвместно с Дирекцията на музеите – Копривщица, празници, посветени на Димчо Дебелянов. Празниците включваха и провеждането на национален студентски конкурс за стихотворение, посветено на Дебелянов.)

……………………………………….

Каква беше целта на „операцията“? След като в малко ковчеже взехме няколко шепи пръст от гроба на Дебелянов в Копривщица, участниците в инициативата отидохме в Пловдив и на няколко места разпръснахме тази пръст. Символиката на действието се състоеше в това да „снемем“ по този начин проклятието, отправено от Димчо в прочутия му сонет „Пловдив“.

ПЛОВДИВ

Как бяха скръбни мойте детски дни!

О, колко много сълзи спотаени!

Тук първи път се моя взор стъмни

и безпощадна буря сви над мене.

Тук първи път чух гласа възглас: – Престани

да вярваш и да дириш – забранен е

на любовта плодът – и в зли страни

мечтите ти навек ще бъдат пленни.

И днес аз бродя в тоя скръбен град -

едничък дом на мойта скръб бездомна -

аз бродя за утехата нерад -

и кат загубен в пустошта огромна.

И толкоз черни мисли ми тежат,

че аз не искам нищо да си спомна.

— —————————————————————————————

Идеята, като си помисля сега, си беше доста революционна за времето, но и съвсем резонна, защото толкова години след трагичната гибел на Димчо (2 октомври 1916 г. в околностите на Демир Хисар, днес Сидирокастро, Гърция) да продължава да „тежи“ над Пловдив едно такова проклятие изглеждаше анахронизъм.

Особено след като Димчо бе станал любим поет на няколко поколения българи и, разбира се, на пловдивчани.

Това „снемане на проклятието“ от името на група млади поети (много от които от Пловдив, впрочем!) бе символичен жест, отърсване от миналото, желание за преобразуване на проклятието от действителност в метафора, в алегория, в образ, в художествена реалност.

Тогава, а и сега вероятно, някой би рекъл: „Ама кви са тия, бе, некви там млади дихатели, дето си позволяват от името на Димчо Дебелянов проклятия да ми снемат!“

Ми нека си каже! Ние тогава с всичкия си акъл го направихме.

В двора на къщата бе пълно с хора, тълпяха се и отвън на улицата, питаха се какво става, слушаха стиховете на Димчо Дебелянов и нашите стиховце, вълнуваха се от песните на Пеци Радевски, единодушно се присъединяваха към идеята да се „снеме“ от Пловдив това тежко проклятие….

В онова време на атеизъм и материализъм нашето нерегламентирано свещенодейство сигурно бе подразнило и представителите на църквата, защото от поканените духовни лица никое не се осмели да присъства. (Нали на църквата й е дозволено да анатемосва, афоресва, отлъчва и разтрогва, както и обратното – да освещава и благославя. Някакъв си поет като Дебелянов бил едва ли не прокълнал Пловдив, а някакви други самозванци си наумили със задна дата – макар и символично – да снемат неговото проклятие!)

……………………………………………

За мое щастие на мен се падна честта да завърша четенето с едно прясно-прясно стихотворение, което донякъде съответстваше на събитието, защото в него става дума за гроба на Димчо, а нали от този гроб ние взехме пръст, за да я пренесем в Пловдив.

ПОБЕДА

Хиляда и една войни,

които продължават още,

изгубени в оскъдни дни,

спечелени в бохемски нощи.

С груб, първобитен интерес,

във тебе взрян светът примигва,

че за мнозина си и днес

предизвикателна енигма.

Макар че можеше да спиш

в тила – необезпокояван,

ти увенча и висш, и нищ

със доброволните си лаври.

Останал сам – без майка, дом,

другари, врагове, любима,

към сетния житейски фронт

с богатствата си ти замина.

Там върху пресния окоп

куршумът точно в теб ще гледа,

за да нахрани твоя гроб

с кръвта на твоята победа.

Кой каквото ще да разправя (както тогава, така и сега), но това беше вълнуващо и многозначително събитие, каквото рядко може както да се замисли, така и да се осъществи.

Разбира се, в светлината на разкритието, което направи акад. Иван Радев от Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, а именно, че Димчо Дебелянов не е заминал като доброволец, а бил призован с обща заповед при последваща нова мобилизация, „доброволните лаври“  в третия куплет на стихотворението остават без реална опора. Но предпочитам да го оставя така, както съм го написал. В крайна смека по онова време –  и аз като уредник на къща-музей „Димчо Дебелянов“ в Копривщица в беседите си винаги съм го изтъквал – за всички доброволчеството на Дебелянов не е било поставяно под съмнение.

Това,  естествено, по никакъв начин не променя и не бива да променя отношението ни към „поета на жизнения подвиг“ , защото макар и мобилизиран, той е изпратен на първа бойна линия, а не е командирован, както мнозина негови братя по перо, като военен кореспондент към някоя дивизия. Така например за военен кореспонеднт към щаба на Седма Рилска дивизия, в състава на която се числи и Дебелянов, е назначен никому неизвестния днес  литератор Райчо Райчев – член на основания на 8 септември 1913 г. Съюз на българските писатели. Дебелянов е отказал да се запише в СБП, защото е смятал, че е недопустимо писателят – индивидуалист по природа – да членува в каквато и да е организация, пък била тя и само професионална.

От друга страна, тъй като през Балканската и Междусъюзническата война били загинали мнозина интелектуалци - писатели, художници, артисти, академични преподаватели и прочие интелигенти, - в навечерието на Първата световна война (по-точно при влизането на България във войната през 1915 г.) към тогавашния министър на войната и главнокомандващия на Българската войска чрез народния представител Григор Чешмеджиев – един от основателите и член на Управителния съвет на току-що създадения Съюз на българските писатели – се обръщат група творци с молба да не се изпращат на фронта интелектуалци, тъй като по този начин се изпраща на заколение цветът на нацията.

Официален отговор няма, защото би било деморализиращо и непочтено спрямо останалите редови войници и офицери, но от този момент интелектуалците били зачислявани към щабовете на отделните войскови части главно като кореспонденти.

Естествено е, че във военното министрество са изпращани списъци, тъй като едва ли там са знаели техните имена,  освен на по-известните.

Димчо Дебелянов, който не е бил все още утвърдено име в литературата, очевидно не е фигурирал в подобен "спасителен" списък с имена на творци, академични перподаватели и интелектуалци  и  затова е пратен на предна бойна линия, за разлика от гореспоменатия Райчо Райчев и мнозина други.

Елегия за Димчо Дебелянов

Виждам, че никое време

няма верни очи.

Който се ражда гений,

до края не му личи.

О, нека страда за трима –

пада му се, и толкова.

Той ще успее в рими

да си излее болката.

Приживе не умеел

първи да се вреди.

Ако знаеше да живее,

нямаше да се роди…

Утре в изпитна тема

ще го включим достойно,

та кандидат-студентите

да си изкарат тройките.

Взели сме му невинно

всичко, що му се пада,

но на негово име

ще учредим награда.

За да схванем отново

пред високия гроб,

че безсмъртни основи

се наливат в окоп.

Славимир Генчев