Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.01.2021 17:25 - БУЛКА ЗА ЕДИН ДЕН И... ЗАВИНАГИ
Автор: kazandjiev Категория: Изкуство   
Прочетен: 739 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 23.01.2021 17:31

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  БУЛКА ЗА ЕДИН ДЕН И... ЗАВИНАГИ  

Светът се завъртя от едно телефонно обаждане. Аз бях в Атланта, той – в Хюстън. – Така започна разказът на Дороти Фиджералд Паркър – съпруга на Итън Грегъри – пианист  в Църквата на… Беше неделя, а всяка неделя точно в единадесет започваше службата. Препълнената зала беше изпяла два от четирите задължителни химна в прослава на Христос и в антракта до следващия тръпнеше да чуе историята на поредния енориаш, минал през бурите на живота и стигнал дотук, за да сподели радостта от победата. Застанала пред микрофона, в дълга бяла рокля, Дороти приличаше на фея. Жълтото коланче, стегнало я през кръста, и лентата на челото, също тъй жълта, я правеха фина и хубава. Слънчевата й красота озаряваше залата, а пианистът – млад и къдрокос, акомпанираше тихо, колкото за фон на наивния, почти интересен и съвсем истински разказ.

С Итън Грегъри бяхме състуденти. Той идваше рядко в университета, но всеки път минаваше като торнадо. Миловидното му лице, високият ръст и умението да свири на пиано караше момичетата да въздишат по него. И аз го харесвах. Мечтаех си да е мой. За четири години не ме забеляза нито веднъж. От приятелите му знаех, че обича единствено майка си. Затова бях шокирана, когато ми позвъни.

-Дороти, мама умира. Имам нужда от теб. След десет години борба ракът я победи. Преди да предложи душата си на Спасителя, иска да ме види с булка. От мен не става съпруг, но двамата с теб бихме могли да изиграем този театър за ден-два, най-много за седмица. Дороти, тя си отива! От една църква сме, направи този жест. Аз ще изпълня всички твои желания, срещу само едно – да се преструваш, че си моя съпруга, докато болестта изгриза и последния лист от календара й. После завесата пада и тръгваме където ни видят очите…

Бях смаяна от неговата категоричност, от готовността му да ме пожертва заради майка си и в същото време, да ви призная, чувствах се погалена от съдбата. Итън Грегъри беше момчето, за което съм плакала. Освен това, и двамата имахме клас по театър – малка основа за необичайната роля.

-Чакам те утре в седемнайсет на аеропорта в Хюстън. Полетът е с „Континентал”, а мястото – до прозореца, с всички екстри за добро настроение.

На другия ден кацнах на Международното летище „Джордж Локърд Буш” като кандидат-булка за един ден. Итън ме посрещна с букет рози – бели и дъхави, сякаш набрани от елисейските поля… Тук е мястото да добавя – той е най-малкото дете в семейството. Другите пет са пръснати из щатите да гонят американската мечта. Итън останал при майка си, за да я окуражава в битката с коварната болест. Докато се качвах в колата му, попитах какво трябва да правя, за да съм максимално полезна.

-Да си дискретна и всеотдайна. За срещата й със смъртта нямаш ангажименти, наел съм специален човек. Ти си мечтата! Мечтата, която трябва да я отведе с отворени очи до финала. Сега е моментът да изиграеш една благородна и в същото време положителна роля.

Вероятно изгаряте от желание да разберете как се запознах с госпожа Шийла. Чакаше ме на вратата на двуетажната къща в Северен Хюстън. Благородна и хубава, облечена в празнична рокля без ръкави, с тясно деколте, тя стоеше като призрак в рамката на вратата. Обувките й бяха с цвета на косите, на лака на ноктите на ръцете и на мекото шалче, което се спускаше върху камуфлажните й гърди. Истинските бяха изрязани. Шийла протегна слабите си ръце, прегърна ме, усмихна се за „Добре дошла!” и се представи по име. Съобщих й моето и приключихме с официалностите.

Докато се опитваше да ме въведе в хола на къщата, изведнъж прежълтя и се свлече в ръцете ми. Изтръпнах, не бях виждала как умира човек. Итън притича и двамата я поставихме на кожения диван. Донесох чаша вода, седнах до нея, започнах да я успокоявам. В този момент аз имах не по-малка нужда от успокоение. Когато кризата отшумя, жената хвана ръцете ми и прошепна:

-Итън, тя е прекрасна!

-Затова е тук, мамо. Моля те, друг път не ставай от инвалидната си количка. Изплашихме се до смърт.

-Тя, смъртта е в мен, синко – отвърна извинително Шийла. – Непрекъснато ми повтаря: „С всяка стъпка се приближавам към теб!”

-Не, не. Викни ме, когато ти потрябвам, заедно ще стигнем по-лесно до мечтата – смъмри я галено Итън.

Вече нямаше как да се скрия. Завесата се разтвори и аз се озовах в средата на сцената. Започнах да изграждам възложената ми роля – целенасочено, упорито, с любов. По цял ден, двайсет и четири часа в денонощието. Вечер се молех утрото да е спокойно, а денем – да заспя, когато слънцето си отиде, и да се събудя отново, когато изгрее на хоризонта. Шийла Грегъри ме въвличаше в своята орбита. Аз я следвах, готова да се отдам, въпреки че усещах душата й, срязана на две. Любопитна бях да узная как се оцелява в живот, пълен с болка. Тя се усмихваше и бавно, почти шепнешком отговаряше:

-Дороти, болката е вид пристрастяване като всички останали. Лекува се с привързаност към живота, с воля и обич към себе си, с търпение и вяра, че след лошото идва добро…

От този момент скъсах със своя софизъм и се предадох на разума. Станахме трима в битката с рака. Бях щастлива да гледам как тридесетгодишният Итън прави всевъзможни жертви за своята майка, колко пламенно я обича и с каква всеотдайност зарежда къщата с оптимизъм. Щастлива бях, защото пламъкът на тази отдаденост сгряваше и моето сърце.

До камината в хола имаше висока ваза от порцелан с шейсет бели рози – възрастта на госпожа Шийла. Те бяха символ на живота. Итън й беше внушил, че когато увяхнат, тя ще отлети заедно с дъха им. Затова мексиканката Исабел с два пърсинга на носа купуваше всеки ден букет рози и подменяше увехналите. „Господи, в тях е душата й! Цяла нощ ги полива със сълзи, за да са свежи и хубави”, шепнеше на испански пробитият нос и вършеше „тайнството”, докато аз слагах морфин или давах лекарство на болната.

В петък вечер приятелите на Итън организираха парти. Автомобилите им отлетяха с бясна скорост към ситито. Останали сами в къщата, ние се държахме за ръце и си говорехме през цялата нощ. Шийла съжаляваше, че заради болестта синът й е пропилял най-хубавото от своя живот – младостта. Жертвал я, за да направи страданието й по-леко.

-Щях да умра с отворени очи – признаваше, – ако не беше дошла ти, вестителко на зората. Горда съм, че успя да му върнеш усмивката на лицето. За първи път е толкова дълго в компания на жена, която харесва. Гледа те не с очите, а със сърцето си. Радва се и радостта му ме прави щастлива. Кара ме да вярвам, че животът е красив, защото е изпълнен с любов…

В онази нощ болестта бе великодушна, подхвърли ни мъничко радост. Шийла извади булченската си рокля и ме помоли да я облека. Беше зашеметяваща. Все едно бях наметнала част от небето, върху която блестят най-много звезди. Рокля мечта! Тъжното в случая беше, че тя не съзнаваше колко неискреност има в това.

В събота, по обяд, ни венчаха в църковния храм на ул. „Робин”, а вечерта организирахме парти. Всичко вървеше по предварителен план. Аз не преставах да се вълнувам. Итън ми подари пръстен с диамант и една песен, която изпълни в съпровод на китара. Най-развълнувана и щастлива бе Шийла. Радостта й придаваше нов смисъл на нещата около нас. На масите, върху сватбената торта, в украсата – навсякъде имаше бели рози, каквито цъфтяха в хола и в нейната стая…

В неделя бяхме на църква. Докато пеех с вярващите в залата, не свалях поглед от него. Облечен в тъмен костюм, с бяла риза и папионка на точки, Итън бе ослепителен зад рояла на подиума. Обгръщаше го ореол от доброта, а музиката, ах тази негова музика, наелектризираше въздуха. Той на подиума, аз – в салона, двамата бяхме едно цяло. Така мислех, пък и мечтаех да е така. След службата, увлечена от мелодията, вървях плътно до него и възбудено стисках ръката му. Това ми пречеше да изтрия от съзнанието си тази измислена сватба и всичко останало.

С всеки изминал ден аз ставах част от атмосферата в дома. От страданието, от надеждата. Насън и наяве чувах как вие смъртта и как упорито се съпротивлява животът. По цял ден държах ръцете на Шийла, давах й лекарство в определения час, морфин, когато болката ставаше непоносима. И непрекъснато й говорех. Тя обичаше да слуша за нощите на Атланта, за музиката в негърските квартали, за бедните, които мълчаха пред къщите, за децата... По този начин част от мен се преливаше в нея. Въпреки благородството, живеех с чувство, че съм едновременно и жертва, и предател. Бях венчана, а не бях булка, исках да съм щастлива, а страдах. Всичко правех с цел. Усилията ми да вдъхна живот в умъртвената й душа бяха напразни, не толкова заради лъжата, колкото заради болестта. Тя беше свършила своето.

След първата седмица, вероятно по средата на втората, двете бяхме повече от познати. Когато Шийла нямаше криза, пиехме чай под смокиновото дърво на моравата. Тогава ми доверяваше:

-Скъпа, ти си моят ангел пазител! Ти вля нова доза живот в душата ми, накара ме да повярвам, че утре ще бъда по-силна от днес.

След четвъртата седмица престана да иска морфин, след осмата лицето й порозовя.

-Днес цветята са цъфнали като през май, а вън е октомври. Такова е и моето настроение! Дороти, да идем да послушаме океана?

-Добре, щом това ще те направи щастлива – приемах без колебание и изпълнявах с удоволствие нейните желания.

Молех се само за едно – смъртта да почака. Така щях да бъда по-дълго с Итън. А той, той ставаше съвсем друг – мъдър, всеотдаен, любвеобилен. Колкото по-дълбоко надниквах в душата му, толкова повече го обиквах. Непрекъснато вървеше след мен, разчиташе моите мисли, тайно ме наблюдаваше как реагирам, когато майка му ме обгръщаше с любов, а щом сядах в хола да си почина, изникваше не знам откъде – в устата с песен, а в ръцете – поднос, отрупан с курабийки, плодове, сладолед...

Половин час по-късно бяхме на атлантическото крайбрежие. Любувахме се на приглушения вой на океана и на поривите му, които ни галеха с детска ръка. Шийла бе превъзбудена, но без уговорки прие да седне в количката и да се разходим. Когато стигнахме до водата и вълните заляха босите ми крака, поиска да спрем.

-Дороти, като малка мечтаех да преплувам океана, когато пораснах, се удавих в чаша вода. Затова, искаш ли да живееш, прави го всеки миг, непрекъснато. Дори ако ще ти струва живота. В противен случай, най-добре е да започнеш да умираш… Скъпа, позволи ми да те помоля за нещо.

-Разбира се – отвърнах й услужливо.

-За смъртта няма лекарство. Когато душата ми излезе от тялото, искам да запалите болката и да я изгорите. Пепелта хвърлете в океана. Така ще настигна някой ден лодката на Джейк, заминал на далечно плаване преди двайсет години…

На петнайстата седмица, в един от антрактите на тази абсурдна пиеса, лекарят каза:

-Госпожа Грегъри, изненадан съм и изненадата е прекрасна! Нещо необяснимо става с вас. Някакъв извор бълбука наоколо и мие болката ви с „жива” вода… Настъпила е ремисия*. Понякога идва с продължителното лечение, друг път възниква спонтанно. Медицината още гадае, но тя съществува. Изглежда химията променя мисленето на болния и обърква хода на болестта… Може би знаете, пък и няма как да не сте чували – човек побеждава страданието, когато го преживее.

В този ден, пълен със светлина, осъзнах, че са се слели в едно болката, страховете, любовта. Тъй всеотдайно и така истински бях се доближила до Итън, че мисълта за раздяла ме хвърляше в ужас. Когато се върнахме, той ни посрещна с пищен обяд – свински котлети на скара, печени чушки и сладка царевица с масло. А царевичният хляб, който обичаше да замесва, беше по-вкусен от всичко.

Шийла получи ремисия, а аз загубвах сърцето си. Лъжата бе по-страшна от болката. Не исках повече да играя. Вечерта, когато Итън пееше в банята и повтаряше като дете, че майка му оздравява, не предполагаше с каква новина го чакам в постелята.

-Скъпи, време е да си замина! Викат ме червените хълмове на Джорджия.

-Как така? Защо? – въпросите му разбутаха страстната ни прегръдка. – Ние сме женени! С всеки изминал ден аз те обиквам повече от майка си, повече от живота, защото ти си моят живот. В никакъв случай! Защо, когато свещеникът те попита в църквата, съгласна ли си да станеш моя съпруга, ти каза „да”, а сега ме зарязваш?

-Защото ме е срам от този неискрен театър. Страх ме е, че на сцената ще загубя не само теб, а и себе си.

-Ако си уморена, ще те заведа, където поискаш, но да си тръгнеш от средата на пътя – не! – Цяла нощ ме прегръщаше и плачеше. Бранеше своето щастие и така окриляше моето. – Дороти, хората винаги заслужават да бъдат обичани. Повече и повече. Ти го правиш божествено. След като изигра по блестящ начин ролята на булка за един ден, сега пред теб е най-хубавата, мечтаната роля за всяка жена – булка завинаги.

Жените на църквата и особено по-младите ще разберат защо този ден е „бяла лястовица” в моя живот. Лъжата, измислена от един син, влюбен в своята майка, промени моята и неговата съдба. Театърът, който трябваше да играем ден-два, най-много седмица, ни обвърза завинаги, а човекът, комуто посветих необичайната роля, живя още двадесет и девет седмици. Двеста и три пъти посрещна изгрева на слънцето.

В четвъртък тя си замина. Сутринта, когато влязах в стаята й да я зарадвам с новината, че ще имаме бебе, нея вече я нямаше. В завивките лежеше измъченото й тяло, във вазата - шестдесет и една увяхнали рози... Отлетяла бе с дъха на цветята.

Разказавам тази история, за да успокоя душата й, да я зарадвам, че тялото й се сля с океана. Разказвам я, защото Шийла продължава да е с нас – чрез усмивката на своя любящ син, който разпява пианото всяка неделя в храма, чрез детето, което покълна от любовта ни, чрез мен. Разказвам я, защото, преживявайки нейното нещастие, разбрах колко по-лесно е да бъда щастлива.

След аплодисментите, залата, озарена от хубост и доброта, не заплака, както ставаше обикновено, а запя. Запя химни – възхвала за Христос и за хората, които следват пътя на Неговото добро.
 *ремисия - забавяне на болестта

 

2005 г.




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kazandjiev
Категория: Изкуство
Прочетен: 152915
Постинги: 83
Коментари: 24
Гласове: 186
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031