Не се дочуват детски гласове
и няма го забързаният ритъм
на утрото. Какви ли грехове
изкупваме с мъртвилото, се питам.
 

Ни смях, ни вик – злокобна тишина,
от клоните, се спуска на паважа.
Въртят се пожълтелите листа
в самотен танц – носител на миражи.

А хоризонтът крие се в мъгла
като лице на румена девица...
Над цялата тревожна тишина
разнася се безгрижен глас на птица.