Закусваме. Питам: Какво искаш за пиене - айрянче или милк. -Милк! Наливам мляко в стъклена чаша (в която пие винаги).
- Не искам в тази чаша!
- Ами каква искаш?
- Искам детска чаша! Преливам млякото в детска чаша, нося го.
- Не в тази, искам в голямата детска чаша! Наливам в по-голяма детска чаша. Поднасям го. Още не съм стигнала до масата:
- Не тазииии! Искам чашата фроузен! Търся в шкафа, намирам я и преди да съм преляла млякото, профилактично питам:
- Тази ли е?
- Да! Слагам чашата на масата и веднага нова заповед:
- Донеси ми кукли, искам кукли! Отивам в детската, нося две кукли.
- И другите ми донесииии! Нося още две.
- Вземи една за теб! -  сочи към четирите кукли. Вземам си една.
- Не тази, тази е моя!
- А коя е моя?
- Ето, тази! Вземам я.
- Сложи моите кукли на стола!  Слагам ги, но едната не се събира, пада. Колкото и да ги местя, все едната пада..  Премествам я на другия стол. Писък! Иска трите да са на един стол. Показвам нагледно, че не се събират. Слагам още един стол, за третата кукла. Продължаваме закуската.
- Дай ми да пия. Подавам чашата и най-после очаквам одобрение. Поглежда ме сърдито:
- Милк! 
- Ами да, нали милк искаше!
- Искам айрянче!
- Милк искаше!
- Айрянчеееее - и заплаква. Връщам млякото. Правя айрян, подавам го:
- Дай най-напред на куклите. Поднасям чашата към двете кукли и цокам с уста, все едно, че куклите пият. Подавам ѝ чашата.
- И на другите дай! Почвам да поя "моята" кукла.
Не! На моята! - поя нейната, дето е сама на стола, цокам и с чувство на изпълнен дълг, с жест - победоносно слагам чашата пред нея.
- Не, дай и на твоята куклаааа!
- Ама тя пи!
- Не е пила! Цокам и пред моята кукла. Плахо подавам чашата на внучката. Пийна. Закуската продължи. Закусихме. Прибирам масата.
- Бабо, искам да играем на криеница!
- Добре - но за да ѝ отклоня вниманието от играта, щото тя край няма, отиваме горе да сменим чаршафите. Докато аз се занимавам с чаршафите, тя свали от етажерката плик със снимки и ги разпиля; свали кремовете и червилата на майка си и ги смеси със снимките; залови се с гардероба. Той е с огледала, с плъзгащи се врати. Като засили едната врата от единия край, блъска я чак в другия край. Подавам ѝ ръка:
-Хайде да слизаме.
- Добре, ще излезем на разходка и ще ми купиш бабълс (това е пяна, дето децата духат и правят балончета). Понеже е рано за разходки, за да ѝ отклоня вниманието от бабълсите, извеждам я на двора. Връщаме се вкъщи: 
- Бабо, искам да рисуваме.
- Добре. Вадя чашка, наливам малко водичка, вадя рисувателната книжка, нося водните бои.
- Не тези, другите! Нося другите бои.
- Не тези, другите! Връщам се и отново подавам предишните.
- Не тези.  Тогава ѝ подавам двете кутии и ѝ казвам: избери си!  Тя перва с ръка и двете кутии. Тогава разбирам, че явно има и други. Сядам на колене, навеждам се, гледам навътре в шкафа и виждам нова новеничка кутия с водни бои. Подавам ѝ я и ме награждава с усмивка. Тя рисува, а аз сядам да пиша това. След малко сяда до мен на съседния стол, носи четката и боите:
- Бабо, боядисай ми ноктите. Потапям четката в червената боя.
- Не червени! Розови. Мия четката, потапям я в розовата боя. Боядисвам ги розови.
- Дай сега аз твоите да нарисувам.
- Не, не искам, аз не съм дете да се рисувам!
- И големите се рисуват! Мама си рисува нейните. При този аргумент отстъпвам, но си подавам пръстите набързо, да не ме плеска много с боя. Тя обаче ги повтаря. Боядиса ги. Насочвам ѝ вниманието към книжката, за да отида и да се измия - некомфортно ми е с тази боя по пръстите. Явно и на нея не й е добре, защото предложи:
- Бабо, искам да си измия ноктенцата. Това ми дойде като добре дошло, защото и двете се измихме. В това време заваля дъжд:
- Бабо, да излезем навън.
- Не може, вали.
- Не капееее!
- Абе, капе, не виждаш ли?
- Не капе!!! Отварям вратата към двора и ѝ показвам как вали. Гледа, гледа, вдига красивата си главичка към мен и казва:
- Не капе!