Ходи обущарят бос,

шивачът – гол.

Пак няма стол столарят – да приседне царски.

А най-мъдрият

направо излезе прост.

О, ирониите на съдбата нямат срам!

Не вярва агитаторът на свойте срички,

по последна мода обути до ушите,

за да влязат шумно през едното;

и когато стане по-късно, отколкото винаги,

през другото да изпълзят по потник.

(/Междувременно се издавиха най-добрите плувци;

пребиха се най-храбрите алпинисти;

присмъртиха се най-големите асове;

и най-слабата карта стана коз;

и борците се уродиха в първа класа;

и оптимистите дадоха отрицателен вот).

Някой зад паметта ми услужливо шепне:

- Се ла ви! Се ла ви!

Обърнах му гръб и разпознах детето,

вреснало някога в слонското ни ухо:

„Царят е гол!“

(Думите от другото излязоха до сутринта трикратно).

Порасна момъкът голям, голям!

И митът за него

се изроди в слух:

как го облякъл модно

най-гладният модилиан,

как най-правият столарист

му предложил на старо трон...

Това е, Царю, поредната ирония на съдбата;

нима трябва да правим

от ушите й слон?