В понеделник вечерта при нелеп инцидент в центъра на София - ударен от тролейбус №9 на кръстовището на улиците "Раковска" и "Московска", точно срещу паметника на Иван Вазов - е починал великолепният поет и човек Янко Димов.
Сбогом, Янко!
........................
◊ ЛИЧНО ЗА ЯНКО ДИМОВ 

Познавам бате Янко от студентските си години, а това ще рече отпреди близо... 40 години! Дали в редакция, дали на литературно четене, дали в кръчма (най-вероятно) сме се запознали, не помня, но оттогава го имам за свой по-голям приятел, който никога не се е изтъквал и не е наставлявал високомерно младите поети. Освен чудесен лирично-драматичен поет, той е добър човек, но добър не в лошия смисъл на думата, а човек и поет с характер, което значи преди всичко неудобен човек и творец. Затова и около името му не се е шумяло много и тогава, и днес, както се шуми около редица постни поети от същото поколение и време, които и досега биват изтъквани от клакьори с пагони и от други цивилни литератори като едва ли не най-големите поети; обаче край тях попрегърбеният не от тежестта на годините, а на времето, тревогата и дарбата бате Янко е истински поетичен великан. С тази своя добре позната на литературна България фигура той много ми наподобява на гигантските кристали, слушали стотици пъти да звучат български стихове в музея "Земята и хората" - като тях е някак неодялан, неошлайфан, немоделиран, но за сметка на това - естествен, достоен и монолитен.

В едно свое стихотворение бате Янко, обръщайки се към своите връстници, пише следното: 
"Здравейте, старчета! 
Сега сме вече
поетите на миналия век!"

Не, Янко Димов не е от поетите на миналия век. Той е от поетите на миналите векове, защото следва и върви по билото на една многовековна поетическа традиция, той е от поетите на днешния век - и докато има България и български език и се чете българска поезия - ще бъде и от поетите на бъдещите векове.

..................................


Пианистката 

Тя ще влезе тихо в стаята позната, 
и под десет пръста леки и добри, 
нежно ще изгрее Лунната соната, 
тишината в този дом ще озари. 
И на люлякова нощ ще замирише, 
и ще се облеят в трепетни лъчи, 
черното пиано с белите клавиши, 
бялото момиче с черните очи. 
Вятърът ще млъкне в старите дървета, 
ще се залюлеят сенките отвън, 
ще се спрат щастливо хора и поети 
да послушат този очароващ звън. 
Може да се влюбят, може да запеят, 
може тежка мъка да ги сполети, 
но когато тръгнат в жълтата алея 
и потънат мълком в своите врати 
скришом ще въздишат, ще мечтаят скришом 
и във всяка тяхна мисъл ще звучи 
черното пиано с белите клавиши, 
бялото момиче с черните очи. 

0 0 0

Кога измина, мой живот, кога измина? 
Бях млад пройдоха - горд и безпаричен. 
С приятели на чаша русо вино 
отричах лесно, лесно бях отричан. 
Живеех по софийските тавани 
с утехата, звездите че са близо. 
Нехайно ближех честните си рани, 
без корист давах втората си риза. 
И мислех си, че времето е спряло 
в сърцето ми, че винаги така 
ще бъде искрометното начало, 
а не позаблатената река. 

Кога измина, мой живот, кога измина? 
Остана изворът високо. 
Долу - бит е. 
Апартамент. Директен хол. Камина. 
И в нея вече - пепел от звездите. 

Янко Димов
Една от последните ми срещи с него бе на юбилейното му честване. 

http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=15552&sid=31

Вечна му памет!

пред паметта му!

Красиво пишеше!

да губи ценностни хора...

Поклон!

•
И пак снегът, пак този бавен сняг,
безкраен сняг, притиснал кръгозора...

Прекрачиш ли домашния си праг,
ще се изгубиш между снежни хора.

Те се загръщат в свойта самота
и разминават се. С въздишка слаба
приемат всичко.
Но нали в света
все има нещо повече от хляба,
от користта, от тъмния инстинкт
за оцеляване...
Не се предавай!
С усмивка над мизерствата изгрявай,
дори да я приемат като тик.


* * *

Извечен, вечен кръговрат...
Снегът полека се снишава
и сокове събужда март
в дърветата. И приближава
час, в който пак зеленогриви
ще бъдат ветровете, пак
девойките ще са красиви
и тръпни в пролетния мрак.
И пак момчета къдрокоси
ще ги прегръщат в лунен парк
и бебета с крачета боси
във люлките ще ритат пак.

Извечен, вечен кръговрат...
А ти си вън от кръговрата.
Зазижда те във самота
иронията на съдбата -
старостта.

Янко Димов.

Светла да е паметта ти, поете!!

завинаги!

Светла му памет!

помита и светлите души. Вечна памет!

Светла да е паметта му!
Загуба голяма.

Със сигурност ще се помни и ще бъде и от поетите на бъдещите векове.
Дълбок поклон!

Днес в "24 часа" има статия за Янко Димов. И част от прекрасното му стихотворение " Пианистката". Жалко, да си отиде така нелепо и жестоко...

Мир на душата му и живот в сърцата ни!