Потънало в април селце
сред тишина от птичи трели.
Невидимото му сърце
тупти със Страстната неделя. Не го подминаха Векът
и модните материали,
но не успяха да сломят
бодливия му нрав изцяло.
Пак щъкат ваклите стада
и ромонът на хлопатарите
предизвестява свобода
за Божиите земни твари.
Кокошка щом снесе яйце,
и вдигне до небето врява;
стопанка с пъргави ръце
към другите ще го прибави.
По всички клонки и цветя
пчели жужат без напрежение
и сякаш слушам песента
на стълб с високо вдъхновение.
Призивно изкрещи петел -
и плесне сянката на ястреб,
но набелязаната цел
и този път не стана плячка...
Огледал цялото селце,
разбира той от птичи поглед;
то е великденско яйце
и тук е пуснато от Бога.
И като истински бияч
световните яйца надвива;
дори и волният кълвач
прибира меч и си отива.
Загрижено за своя хал,
селцето не жадува слава.
Но слънцето като медал
на шията му засиява.

Идилична картина с дъх на разорана земя и Божествен покой, от който се ражда животът.
Благодаря за потапянето в лъЧистото мироздание на Природата-майка!
Страхотни метафори и чудно усещане за пролетното възкресение в китното селце!

Никога не си тръгвай от там където е сърцето ти!
Или се връщай непрестанно. Всички си имаме Място на Силата. ;)))
И още две неща само имаме - корените и крилата.

Много отдавна не бях чел нещо толкова простичко и същевременно всеобхватно. И wonder е права. Ние си имаме корени и крила. Аз бих прибавил - и вярата че можем да полетим, да погледнем отгоре и да видим в каква красота живеем!

тази дума за мен предполага омиротворяване - в смисъла на сливане със света, примирие, хармония...
Красиво е!