На днешния ден - 28 февруари - през 1947 г. е роден поетът Янаки Петров, когото днес помнят малцина, но пък мнозина - особено малките палавници - знаят като детския писател Чичо Чичопей, дори и да не го свързват с поета.
Аз пък си го спомням само от студентските времена. По-възрастен от нас с 5-6 години, той сякаш повече странеше, отколкото да общува, може би и заради тази възрастова разлика. Със сигурност е бил член на КМПС "Д. Дебелянов" към Централния студентски дом на културата, макар че спомени конкретни нямам. Не помня и дали беше редовен студент или следваше българска филология задочно. Много пъти сме бивали в ресторант "Грозд", участвали сме и в литературни четения в 65. аудитория на Алма матер, в салона на Студентския дом и другаде, крачили сме бавно, разговаряйки за литература и изкуство, по алеята под кестените на "Цар Освободител" - тогава бул. "Руски", на път към някоя кръчма, за да си завършим подобаващо - по бохемски - вечерта...
По негово признание някъде там, недалеч от университета, на заснежения тротоар бе видял телцето на мъртво врабче. И бе написал великолепно стихотворение-притча, което показва много точно неговата същност на човек и гражданин и чувствителността му на поет:
* * *
Понеже е безспорно по-достоен,
понеже всички славославят славея,
да пеем за врабеца! -
за невзрачния,
нещастния
врабрец с крилца, поръсени от сняг.
Той, брат на верността, не ще ни изостави,
сега, когато зима е, когато
в една прозрачна и звънтяща сутрин
ще го намерим със сърце, превърнато
на топла бучка лед, стопила
три сантиметра сняг на тротоара.
Както казах, не беше от общителните, шумните, натрапващите се, външно не блестеше с нищо, не парадираше, не беше ни най-малко суетен, ходеше небрежно и семпло облечен, нито правеше, нито се опитваше да прави впечатление със своя под среден ръст и леко приведена почнала да оплешивява глава, особено пък пред жените; но когато започнеше да рецитира, се преобразяваше, а кратките му стихове прозвучаваха като картечни откоси.
Някои помня оттогава до днес:
* * *
Сега се връщам. Мълчалив. Както от фронта инвалид. Със радост, че съм още жив. Със мъка, че не съм убит.Завърших през 1977 г. и започнах работа като уредник на музея на Димчо Дебелянов в Копривщица. Янаки е завършил година по-късно. Не помня повече да сме се срещали. Знам, че работеше в алманах "Море" - Бургас, в който през 1985 г. излезе голяма подборка от мои стихове, одобрени от него. Янаки вече публикуваше стихове за деца с псевдонима чичо Чичопей и помня, че изпитвах леко съжаление, задето е "предал" голямата поезия. (А Янаки и тогава е писал неща за възрастни, но явно печаташе само детските.) По онова време идеологемата подклаждаше измисления проблем за т. нар. детска смъртност на таланта, т.е. как след една-две книги творците стигали пика на възходящато си развитие и после вегетирали, тъпчели на място, изпадали в резигнация, не се развивали и т.н.
Младата литературна критика само чакаше да излезе първа или втора книга на млад автор, за да си "наточи" перото върху него и да покаже зъбки. Защото утвърдените автори не можеха да се пипнат с пръст; трябвше нещо много да съгрешат пред Партията, та да бъдат подложени на критика, и то по правило от също така мастити критици, които оценяват литературата само и единствено от гледна точка на марксистко-ленинската естетика, класово-партийния подход и положителния герой на епохата - комуниста. Една епиграма от Янаки, очевидно свързана с тези реалности, гласеше така: * * * Юбилей - елей. Дебют - лобут.
Само по тази кратка и находчива творба можем да съдим за гражданската му позиция, чувство и отношение към действителността - истинската и художествената, наречена "литературен живот". Запомнил съм го и на четенията в 65. аудитория, особено когато рецитираше култовото си стихотворение "Квартира" (...две стаи, преградени с талашит...), в което изразяваше своето дълбоко разочарование от настъпващото отчуждение между хората. То завършваше така: "На мен не стига само твойто: "Здрасти!", изречено дежурно, без душа. Ще вдигна тази къща на главата си и този талашит ще натроша.
Ела да пием с тебе скоросмъртница, домашна е ракията, добра. Ако не дойдеш, ще съборя къщата. Отивам да живея в пещера."
Другото, с което ще го запомня, е:
МЕЧ
Най-чистият макар да си
и много мъдър при това -
и върху твоята глава
дамоклевият меч виси.
Той с косъм вързан е нарочно.
Палачът твой е съвестта.
Тя чака първата лъжа.
А мечът ще удари точно.
Янаки си отиде толкова рано - само на 52 години! Знам, че е почетен гражданин на Бургас и че творците на Бургас го помнят и тачат. Знаят го и децата в цяла България като чичо Чичопей. Помни го и нашето разнородно, разнолико и разпиляло се поколение, защото Янаки е от незабравимите. .................. Забележка. Стихът: "Ще вдигна тази къща на главата си" е моя импровизаця, не помня какъв беше точно, написах го само за да попълня реда. Ако си го спомня, ще го поправя, ако някой друг го помни - да ми каже. В по-ново време поетът и издател Марин Георгиев издаде хубаво оформено томче със стихове на Янаки Петров, но това стихотворение не е включено в него и аз напразно го издирвам.
