Станка Пенчева

ОПИС НА ВЕЩИ

Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща —
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.

Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше „Мили.“
И: „Възразявам. Не съм съгласна.“
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже — половината живот заключен...

Намерихме стари билети —
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях — че се връщам.
До ново отплуване.
...и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
че всъщност живота ми е описал.

Релаксация

По кривите пътеки на паметта

срещам неочаквано стари познайници:

сламена шапка с петльово перо,

смачкана книга изпод възглавницата ми,

едно куче — толкова добро,

че дори не ставаше за куче,

стария велосипед с трева по спиците —

той ми бе и коня, и колесницата...

По тайните пътеки на паметта

мога да ходя боса: там няма

натрошени стъкла и покрити ями,

там още пада ли, пада сняг на парцали,

лятото мирише на плява и на свобода...

Там съм защитена. И цяла.



Все по-страшен става моят свят,

душата ми — все по-уязвима.

Затова,

като в последствен фантастичен роман,

аз изчезвам внезапно от самотната си стая,

зарязала стрелящия екран на телевизора

и воя на автомобилните аларми —

за да се появя изведнъж, запъхтяна от тичане,

боднала като лъч една сламка в косата,

слънчасала от онова несвършващо лято...

Светла и памет!
.

Светла да е паметта й!
Любима поетеса!

"Свое място има и мравката
на тази земя."

Поклон пред паметта й!