БАЛАДА ЗА ПРЕПРОЧИТАНЕТО НА БОРИС ХРИСТОВ

Знам, че

между край и начало

разликата е идеал;

че който е част от цялото,

никога не е цял;

че само цялостният поет

не е ред от статукво,

но е най-важният ред

между духа и буквата;

че може думите да са халосни

като стрели без лък –

сякаш някому ръкопляскаме

за чудния му недъг…

Та нали поезията

е присъда,

която поетът сам

приема, но не за да бъде

публично оправдан!

Тук няма никакво

противоречие:

да го хвалим ли за това,

че е разбивал с глава

табутата, без да хленчи? 

Да, има безчет мърморковци,

готови да вдигнат тост,

но не всеки намира гордост

сам

да стане въпрос.

А отговор – ясен и кратък –

има

в най-важния ред.

Нима не чувате през Стената

вечерния му тромпет?