Ех, какво ли зависи от мен...
И зависи ли? Колко? И точно?
Може би предвидимия ден -
с разписание еднопосочно.

Или избор на форма и цвят,
незначителна лека извивка,
към които огромният свят,
поразително бързо привиква.

Със съдбата сме слети ведно
и съгласни по всички въпроси,
и когато с безгрижно платно,
тя по вятър попътно ме носи...

Но при бурите на колене,
гледам с ужас платното как нищи...
Да зависи от мене ли?! Не!
От прашинка по-малка, съм нищо. 

Харесва ми едно такова мислене - укрепва вярата, а и отнема от тежестта на личната отговорност за последиците от нашите постъпки. Имаме право на избор, но не и за съдбовните неща.
Хубави стихове! Поздравления, Ваня!

Всяка жена е голяма,когато е дала на България деца и такава прекрасна поезия!

Както знаеш, аз винаги ценя високо твоята оценка. А по темата цял живот съм си мислела... Къде свършва нашата роля в живота ни и започва ролята на съдбата? Наскоро попаднах в ужасна ситуация, в която неприятностите следваха каскадно една след друга. Колко безпомощна бях... Само се молех лошият късмет най-сетне да свърши, преди да е предизвикал нещо непоправимо. С тези емоции започнах това стихотворение, иначе дълго отлежавало в мен.

Благодаря ти!