Роман приказка или приказен роман?
По всички външни белези, а и по всички вътрешни, ако може да се каже така, произведението на Асен Асенов "Принцът на вълшебните сънища" е роман. Дори по обем, ако и подобен белег може да послужи като аргумент за подобно жанрово определение. Ето защо ще бъде неимоверно трудно да се представи накратко, което обаче е нужно за една статия. Затова и ще се опитам да го направя.
Улеснява ме донякъде авторовият предговор. "Историята, която ще ви разкажа в тази книга, се случи отдавна, когато бях още дете. Със сигурност тя е между най-странните и невереятни истории, които някой някога е преживявал. Бил съм едва 10-11-годишно момче, когато съдбата подреди пред мен няколко необикновени случайности и ме прехвърли през една невидима, фантастична граница. Без сам да съзнавам, аз я прекрачих и попаднах на необикновено място - във вълшебния свят на сънищата. Всичко стана съвсем просто - все едно че минах свободно през отворена врата. И то както си вървях по пътя и си бях напълно буден." Вече става ясно "накъде бие" Асен: всичко да изглежда като сън в будно състояние Но всъщност то е реалност в състояние на детско съществувание и под знамето на много богато въображение. Тъй като всеки ще прояви интерес към романното време, бързам да подскажа: детството на Асен преминава в годините на т. нар. социализъм - и това ще разберат всички, които са били деца през онези времена. (Историята се развива през лятото на 1965 г.) Но поради 40-годишната забрана, постановена от Принца на вълшебните сънища, която Асен е спазил строго, той се осмелява да разкаже тази истинска история едва в наши дни, когато - за добро или зло - вече почти не съществуват онези добре познати (или поне на по-възрастните) от близкото минало профсъюзни почивни станции и домове. А именно в такава планинска почивна "база"  (на лекарите) се развива приказно-реалното действие на романа. Ето защо ще се сблъскаме с множество персонажи от онова време: поредната смяна от летовници с техните деца, винаги достолепният управител (той и домакин), готвачката в стола (съпруга на домакина) и още куп други герои и обстоятества в типична среда и обстановка, като характерните и неизбежни за онези години "местни герои" - днес наричани смело лумпени, но тогава най-много - "хулигани", чиято сякаш генетично вродена скука и сбърканото им желание за "изява" ги тласка към сторване на малки или големи бели, както днес - към престъпления. За да не забравя, ще спомена още тук за разказваческото умение на Асен - той създава наистина плътно и релефно художествено изображение, героите му са живи, взаимоотношенията между тях - абсолютно житейски и "човешки" и в добрия, и в лошия смисъл, преметите, вещите, пейзажите - колоритни и осезаеми, диалогът - естествен и правдив, езикът - пастичен и сочен; самият разказ върви плавно и ненатрапчиво - дори често пъти на човек му се приисква да попрескочи някоя и друга страница, та да разбере какво ще стане по-нататък, което е сигурен знак, че историята поглъща читателя и до краен предел предизвиква неговия интерес. И всичко това е щедро поръсено с хумор и иронични усмивки, с което се постигат множество ефекти: разведряване на атмосферата, приземяване на героите (в буквален и преносен смисъл), леко дистанциране на главния герой Коко от самия автор, макар че са едно и също лице, намигване към читателя, ако е възрастен, за да го подсети за неговото собствено героично, естествено, детство.... Само един пример: "Баща ми винаги заемаше долното легло. Често си лягахме "по войнишки" - с дрехите. Сигурно това му беше навик от казармата - беше служил в окупационен корпус. По всяко време е трябвало да бъде облечен и въоръжен за отбиване на вражески атаки. В спалното купе, обаче, освен кондуктора, нямаше кой да го атакува...."  ------------------------------------------
Целият текст е тук: 
http://slavimirgenchev.info/?p=7595 
и тук
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=16643&sid=64