Прочетен: 2885 Коментари: 12 Гласове:
Последна промяна: 08.08.2011 12:10
Минах с обичайната бавна стъпка из залите, оглеждайки по навик, без да спирам поглед някъде. Когато влязох в последната зала, двамцата не бяха там. Надзърнах през чардака, но не ги видях и в двора. Кога ли се бяха изнизали? В книгата за впечатления прочетох:”Днес посетихме родната къща на този голям наш възрожденски поет и останахме възхитени!” Ето че и най-важното не бяха разбрали….
Дървената стълба ме спусна с познатото си жалостиво скърцане. По навик надзърнах под стълбището. Вратичката (тук имаше миниатюрно помещение, в което чистачката държеше своите атрибути) зееше отворена. И тук бе надничал някой. Естествено, не му е стигнало предложеното от експозицията – то е сдъвкано, общоизвестно, общодостъпно. Друго си е да надзърнеш нейде отзад, да видиш нещо повече, останало скрито за другите, което осветява чуждата орис – като часовникът, работещ след смъртта ни. Когато са в музей, хората стават неузнаваеми; при допира с вечността няма добри и лоши, виновни и невинни – има смъртни.
Вратата на стаята ми внезапно се отвори. Я ги виж къде били! Докато съм ги търсел горе, те слезли и се намъкнали в стаята на уредника!
Едва не се сблъсках с мъжа. Беше облечен с туристически дрехи, по-право – екипиран; на главата му беше кацнало ловджийско кепе, обсипано със значки. Липсваше му само шарено перце. В ръка стискаше картата със стоте национални обекта.
- Има ли печат при вас?
- Дайте, ще ги подпечатам.
- Извинете – рече жената, - може ли един въпрос?
- Естествено – поканих ги с жест да влязат обратно.
- О, не! – възрази мъжът. - Бързаме за автобуса.
- Тогава изчакайте за момент.
Той провери печатите и грижливо прибра двете карти в найлонов плик, който пъхна в предния джоб на анорака си.
- Тук ли е погребан? – попита жената, сочейки барелефа. Фините черти на поета, осветени от скръбта на неуловима усмивка, допадаха извънредно много на посетителите. Особено когато научеха, че авторът му е сръбски скулптор, живеещ в България. Същевременно барелефът ги заблуждаваше, че и гробът му етук. Това беше един от въпросите, на които отговарях с тенденциозно търпение.
- Не, разбира се! Гробът му е в двора на старата църква. Съвсем наблизо е.
- И на чужда земя е лежал в църковен двор – като че на себе си промълви жената.
- Черквата е била българска, а той е бил офицер.
- Естествено, офицерите не ги погребват заедно с войниците – с някакво необяснимо задоволство отбеляза мъжът.
- Не мога да разбера защо е отишъл доброволно на фронта – каза той след кратка пауза. – Нима не е разбирал какво рискува?
- Щом го е направил, явно не е имал друг избор.
- А тези борове оттогава ли са?
- Засадени са след смъртта му – не ги пощадих аз.
Двамата поклатиха глави в знак на разбиране.
- Хубава професия имате! – ненадейно заключи мъжът и се ухили широко с много зъби.
Заключих след тях външната порта. Наближаваше обед.
Беше много тихо, но не се чуваше дрънчене на верига и не изпитах желание да остана една нощ в музея, както в началото.
.....................................................................................
Катарзис
Неделя е божествен празник
За махмурлук, пране и сватби,
за подвизи и безобразия,
за труд по личните стопанства.
Но ето – някой проповядва:
спаси от скуката и мързела!
Върви, народе, и се радвай
там сред природата, на въздух!
Колите забръмчават чинно
с бензин откраднат или купен:
потеглят българи невинни
за спомени и здраве групово.
Нали е близка и достъпна
с патриотичното си минало,
в Копривщица те гордо плъпват,
готови за геройски снимки.
Музеите са си музеи –
не могат да избягат никъде.
По уличките се разсейват,
из разни дворчета надникват.
И в механата „Дядо Либен”,
строена сто години храбро,
туристващите се отбиват,
за да не се разминат с хляба.
Там мислите им са възвишени;
редят се имена и дати…
Виж, келнерът ще им надпише
годината на свободата.
Ех, хубава си, моя горо!
Бре, пустите клисурци! Бравос!
В туриста се разлистват пориви,
навежда се над род и слава.
Насмалко щях да го обидя.
А той, попийнал и нахранен,
излиза вън, за да отиде
в дома на Димчо Дебелянов.
И в книгата за впечатления
да драсне с независим почерк:
„Пречиства срещата със гения…”
Отдолу: дата, име, подпис.
Копривщица, 1978 г.
08.08.2011 10:39
08.08.2011 10:59
годината на свободата."
Няма да забравя, през това единствено лято на ученическа практика в копривщенските музеи, едно драстично за мен събитие. Не помня, ти, дали беше, но помня, как ме посрещна и ми даде книги, да се подготвя, какво да говоря. Не знам, ти колко време си бил уредник там? Но, така или иначе, бях сама и дойдоха три учителки с няколко класа. Те ме попитаха, къде да похапнат "най-добре" и казаха на децата - "да побързат!": "Няма време! Айде, по-живо, че ще падне някой тука от глад!" И ред подобни... А децата искаха да разгледат, питаха неща, знаеха за Дебелянов. Явно родителите им бяха казали... Бях в гимназията, но така се огорчих, че като излезнаха навън дечицата, застанах отпред и казах: "А сега, ще ви разкажа за поета Димчо Дебелянов". Учителките помръкнаха. Даже една по-дебеличка възмутено възкликна: "Цената не включва беседа!" :))) Включва, казвам - от мен.:))) И така - не знам, какво съм говорила, бях още на детински акъл и доста срамежлива, но гласът ми кънтеше някак. Такъв един, висок.:) Е, благодариха ми. И дечицата, и учителките. И поеха към... "Дядо Либен" от онова, старото време. Като в твоя стих:
"Насмалко щях да го обидя.
А той, попийнал и нахранен,
излиза вън, за да отиде
в дома на Димчо Дебелянов.
И в книгата за впечатления
да драсне с независим почерк:
„Пречиства срещата със гения…”
Отдолу: дата, име, подпис."
Поздрави!
08.08.2011 12:20
годината на свободата."
Няма да забравя, през това единствено лято на ученическа практика в копривщенските музеи, едно драстично за мен събитие. Не помня, ти, дали беше, но помня, как ме посрещна и ми даде книги, да се подготвя, какво да говоря. Не знам, ти колко време си бил уредник там? Но, така или иначе, бях сама и дойдоха три учителки с няколко класа. Те ме попитаха, къде да похапнат "най-добре" и казаха на децата - "да побързат!": "Няма време! Айде, по-живо, че ще падне някой тука от глад!" И ред подобни... А децата искаха да разгледат, питаха неща, знаеха за Дебелянов. Явно родителите им бяха казали... Бях в гимназията, но така се ядосах, че като излезнаха навън дечицата, застанах отпред и казах: "А сега, ще ви разкажа за поета Димчо Дебелянов". Учителките помръкнаха. Даже една по-дебеличка възмутено възкликна: "Цената не включва беседа!" :))) Включва, казвам - от мен.:))) И така - не знам, какво съм говорила, бях още на детински акъл и доста срамежлива, но гласът ми кънтеше някак. Такъв един, висок.:) Е, благодариха ми. И дечицата, и учителките. И поеха към... "Дядо Либен" от онова, старото време. Като в твоя стих:
"Насмалко щях да го обидя.
А той, попийнал и нахранен,
излиза вън, за да отиде
в дома на Димчо Дебелянов.
И в книгата за впечатления
да драсне с независим почерк:
„Пречиства срещата със гения…”
Отдолу: дата, име, подпис."
Поздрави!
08.08.2011 17:01
Може би неосъзнато, но със сигурност има хора, които влизат в музея с чист интерес и за да усетят познанията си. Това последното го знам от опит, преживях го до пианото на Шуман. Издебнах уредничката и го пипнах и, повярвай ми, докато съм жива ще нося това усещане за щастие. За мен този музей е създаден за този необикновен миг. За нечии други щастливи мигове е създаден музеят на Димчо, който впрочем аз много харесвам. Няма никакво значение дали вещите са автентични, нали поетът ми е любим и в дома му се чувствам като в храм.
Такива ми ти работи... Поздрави!
08.08.2011 22:40
Може би неосъзнато, но със сигурност има хора, които влизат в музея с чист интерес и за да усетят познанията си. Това последното го знам от опит, преживях го до пианото на Шуман. Издебнах уредничката и го пипнах и, повярвай ми, докато съм жива ще нося това усещане за щастие. За мен този музей е създаден за този необикновен миг. За нечии други щастливи мигове е създаден музеят на Димчо, който впрочем аз много харесвам. Няма никакво значение дали вещите са автентични, нали поетът ми е любим и в дома му се чувствам като в храм.
Такива ми ти работи... Поздрави!
за ученици, студенти, работници, селско-стопански труженици, групи от чужденци; нещата бяха по социалистически организирани - като мероприятия. Иначе идваха наистина истински интересуващи се хора, които обаче ... просто си знаеха. Те идваха, за да почетат поета, а не да си сложат печат в картата за 100-те обекта.
Priveti! :)
09.08.2011 15:49
Priveti! :)
Всъщност моят постинг е разказ в три части и се върти около това как днешните хора се опитват да почувстват миналото; някои не се и опитват... ((((