2.

 

Възрастна двойка се бави повече от час на горния етаж. Очевидно са пенсионери – билетите им бяха на половин цена като на войниците и студентите. Няма за къде да бързат, имат достатъчно време, ако е живот и здраве; животът няма друга цел, освен да се живее дълго.

Сигурно разглеждат педантично всеки фотос, всеки надпис, всеки експонат, изчитат всичко докрай (ще забележат и правописните грешки!); погледите им благоговейно пълзят по лавиците, където са наредени съдове и битови предмети от онази епоха. Дали си мислят, че са точно същите, с които са си служили стопаните на къщата? Аз съм уредникът на този музей; знам, че къщата е реставрирана изцяло и че в нея няма и един пирон от онова време, че автентичните предмети се броят на пръсти, че повечето неща са имитация с късна дата.

-         Я виж онези миндери – ще каже мъжът, - дали са спали върху тях?

После може и да ме попитат за това. Веднъж дочух подхвърлена с хихикане реплика:

-         Ех, как ли са се чукали на тия миндери! Нищо чудно, че са се раждали такива българи…

Когато ме забелязаха, жената престорено сръга мъжа си в ребрата и се изкикоти:

-         Стига си дрънкал глупости!

-         Е какво? – възрази мъжът. – Човещинка е.

Възрастната двойка влезе в последната зала от експозицията. Подът заскърца току над главата ми. Горе нямаше кой знае какво за разглеждане. В единия край има пейка, наметната с пъстър китеник. Знам, че ще поседнат там да си отпочинат и помълчат, размишлявайки над житейската загадка.

Реших малко да се пораздвижа.

Поетът е загинал, ненавършил 30 години. Често ме питат каква е възрастта на боровете в двора. Отговарям според настроението. Понякога казвам, че са засадени още преди раждането му и виждам как в очите светна пламъче; любопитният изтичва да съобщи сведението на своята компания. Всички се обръщат, вирват бради и разглеждат мълчаливите дървета, сякаш очакват да им проговорят.

Питат ме и дали кладенецът е оттогава и дали работи. Знам, че им се иска лостът да е същият, а също и ръждясалата верига, и кофата, която липсва. Но те не знаят това – капакът е закован. Обикновено отговарям с едно щедро „разбира се”. В противен случай остават разочаровани, искат имитацията да е пълна. Сигурен съм, че чуват как скрипти веригата, как кофата се блъска о зеленясалите стени и как при всеки удар част от водата се излива обратно с хладен плисък, идващ някъде от много дълбоко….

Всичко, което бих искал да си представя, ако не работех тук.

Но кладенецът просто е пресъхнал…

 

(Следва)

 

 

Харесва ми твоето писание, защото в края на крайщата не всеки се интересува до болка точно от този музей, от този човек, но самият факт, че е влязъл тук, ако не е поза, разбира се, вече е предизвикан интерес и получено знание. Дори и под формата на шега. Та това с ножа от картон дава добри резултати. Може да си отидем налъгани, но кой знае, никой. Изживяното си е изживяно.