Като победи с голямо мнозинство, Лявата партия веднага се захвана да възстанови народното стопанство. Тя призова под знамената си своите членове, симпатизанти и избиратели на голям митинг на най-големия столичен площад. Ораторите се редуваха да държат речи на висока трибуна, а в краката им се люлееше море от хора с плакати и транспаранти, на които пишеше:
-         Да живей труда! Долу САЩ! Дързост, творчество, красота! Смърт на войнолюбците и империалистите! Долу експлоатацията на човек от човека! Мирът – надежда на планетата!
Между речите на отделните леви оратори площадът биваше огласян от мощни скандирания, бодри възгласи и бойки маршове. Лееше се бира, димяха скари, ухаеше на кебапчета и дървени въглища.
Едвам се разотидоха, меко казано, но нали на другия ден всички трябваше да се явят на нивата с подходящо облекло и оръжия, пардон – оръдия, на труда.
Отидох и аз в уречения час да видя какво става. Отначало не можех да повярвам на очите си – полето бе почерняло от народ! Като доближих обаче, установих, че в нивата бяха стъпили като нестинари в жарава само двама старци – дядо и баба, които ирекопаваха земята с мотики и бяха стигнали почти до хоризонта.
Около нивата се бяха накачулили хиляди леви симпатизанти. Седяха си те на трева зелена под дебела сянка, въоръжени с дипломи на инженери, лекари, икономисти, филолози, историци, спортисти, завършили Спортната академия със специалности като бокс, борба, ориентиране, артилерия, пардон – атлетика (лека, средна, полутежка и тежка), гимнастика – спортна и художествена, карате, джиу-джицу и само жицу и прочия, и прочия, и прочия, а същевременно бяха надонесли всякакви музикални инструменти, пособия и приспособления, художнически материали и атрибути и безброй тетрадки и книги.
Оказа се, че повечето от тях били работили в разни научни институти, развойни бази,  технически лаборатории и изследователски центрове. От една страна, никой не бачкал по специалността си (защото бил учил, за да не работи, както го съветвали родителите му), а, от друга страна, всеки разполагал с много свободно време (кажи-речи – цял ден) и поради тази причина нашите херои се били отдали на своите любими хобита: да пишат поезия и проза, да рисуват, да свирят на различни инструменти, да пеят и да играят в любителски състави – танцови, театрални, хорови и так далее. И ето че дипломирани с тройки инженери свиреха на китара като Джими Хендрикс, а доктори и филолози с по три езика излязоха виртуози на саксофон и контрабас-барабас!
Имаше хиляди такива случаи!
Освен тях на полето бяха надошли множество леви интелектуалци и партийни работници, специалисти по марксистко-ленинска икономика и по марксистко-ленинска естетика, всякакви други отговорни и безотговорни другари.
Докато двамата старци размахваха мотики в маряната, левичарите си устроиха невиждан до днес хепънинг (ни най-малко не се посвениха да използват тази империалистическа дума за своето мероприятие), който включваше литературно-музикално утро, изложба на открито, театрален спектакъл, преглед на камерния танц, хорово надпяване и конкурс за авторска песен.
Като дойдоха по някое време на полето лидерите на Лявата партия, хванаха се за главите. - Трябва да намерим и някого да работи! - наговориха се те шепнешком и се заозъртаха заговорнически. Преди да ме забележат обаче, плюх си на петите, прибрах се вкъщи и също се хванах …. за клавиатурата, за да напиша този кратък репортаж от мястото на събитието. Нали все пак съм завършил кукловодство в Театралната академия...

Мараня,не мараня,направо си е мираж...май....А!?

това ни чака, това е било...

Според нея навярно е така: всеки труд краси човека, но да не го работя аз!
Е то това явно им е било главната мечта - да дойде камунизъма, че да не сме вече ратаи, ами да станем и ние малко господари, ама ха!

Не си си губил времето в театралната академия:)
Поздрави!

и типажа:)))